Инспекторът кимна бавно и тежко и затвори своя бележник. Мина ми през ума, че поне една от маските в дома Калхън е паднала.
— Не искам да ви досаждам повече с присъствието си. Сега вече случаят се проясни — рече той многозначително и спря погледа си върху Дамарис, която стенеше на скута на леля си. — Вероятно ще се наложи да дойда тук още веднъж и да ви задам няколко въпроса, но тогава едва ли ще притесняваме дамите. — С тези думи той се поклони едва доловимо и излезе с бърза крачка.
— Carissimo, трябва да отпътуваме по най-бързия начин! — Марина потърси погледа на Рос. — Не вярвам на полицията. Те ще дойдат пак, ще се ровят навсякъде и няма да спрат докато не открият, че Дамарис сама е взела отровата. О, caro, толкова се страхувам.
— Преди всичко трябва да запазим спокойствие — отвърна Рос. От държането му личеше ясно, че думите на Дамарис са го засегнали много дълбоко. — Никой не свързва дъщеря ми с този случай.
— Сега не, но по-късно? Някой ще им разкаже, че онзи момък е обичал твърде много живота, за да се раздели доброволно с него. После ще стигнат до извода, че не той е лудият, ще научат историята с арсена и можеш да си представиш накъде ще извъртят нещата. Всички усилия, които сме положили, ще са напразни. Caro, моля те! Ако искаме да предотвратим нови нещастия, трябва незабавно да напуснем това място.
— Silenzio — прекъсна я Рос остро, и бързо й каза нещо на италиански. Марина пребледня, но на мига си възвърна равновесието, а гласът на Рос отново стана равен и безизразен. — Първата ни работа е да сложим детето да си легне. И тъй като не допуска никого до себе си, те моля ти да сториш това. Може би трябва да повикаме и доктор Мартинсън.
— Не, той знае вече твърде много. Аз ще се погрижа за нея — отвърна Марина тихо, подхвана племенницата си под ръка и я поведе към стълбището. Извърнах се и притворих очи. В този момент Рос промърмори:
— Трябва да се позаинтересувам за подробностите около Слоун — има ли роднини в Ню Йорк и какво да подготвим за погребението. Какъвто и да е бил този човек, той все пак работеше за нас.
Noblesse oblige. Той се отправи към библиотеката, но този път стъпките му не отекваха толкова решително по пода. След малко вратата се хлопна зад гърба му.
Наистина бе по-добре в този момент да се заема с нещо конкретно. Сетих се за гоблените и се заизкачвах замаяна към шивалнята. Захванах се за работа, но почти веднага съжалих за решението си. Гоблените събудиха спомени за Уорън и с мъчителна яснота осъзнах смисъла на току-що чутите слова.
Глава деветнадесет
Бостън е град, в който слуховете се разнасят със скоростта на вятъра. Затова още същата вечер във вестника се появиха всевъзможни предположения и намеци около случая. Очевидно честите посещения на Уорън в дома не бяха останали незабелязани, същото се отнасяше и до вниманието, с което той заобиколи Дамарис на бала и Бъдни вечер. Всички тези факти бяха разнищени надълго и нашироко на няколко вестникарски колони. Благодарих на Бога, че този брой няма да попадне в ръцете на Дамарис, защото по същото време тя лежеше в претоплената си стая, измъчвана от кошмари.
Сутрешните вестници пък бяха изпъстрени със сензационни догадки относно тайнствената жена, посетила Уорън в жилището му. Добре, че докато четях вестника на закуска, около мен нямаше никого; сигурно лицето ми бе прежълтяло от страх. Всички онези клюкари от вестниците, не знаейки в какво състояние се намира Дамарис, смятаха нея за леконравната гостенка. Ръцете ми се разтрепериха и ги скрих под покривката на масата, за да не ги забележи прелюбопитната Сара. В този момент просто не знаех как да се държа.
Следобед Хопкинс оповести, че „онзи момък от полицията“ отново е дошъл и иска да се срещне с всички ни. Очевидно той бе разпитал вече персонала — Сара изглеждаше свръхвъзбудена, а Меги надяна мрачна маска на лицето си. Инспекторът ни прие седнал в библиотеката, факт, който изпълни Рос с неприязън. Той самият пък заобиколи писалището и се настани безмълвно във величественото си кресло.
— Е, инспекторе? Нали казахте, че няма повече да измъчвате дамите?
— Съжалявам, но от вчера нещата се промениха. — Мъжът отсреща бе самото олицетворение на спокойствието.
— В какъв смисъл са се променили?
— Първо, вие казахте, че Слоун е работил за вас, но не обяснихте защо сте го задържали при себе си, след като сте установили, че ви краде най-редовно. — Инспекторът извади лявата си ръка от джоба и постави някакъв предмет върху бюрото. Малка сребърна табакера. Рос повдигна вежди.
— Защо мислите, че съм знаел за кражбите?
— Защото от известно време сте наели детектив да го следи.