— Вини, скъпа Вини, толкова е хубаво, че си тук. Прости ми, че не те посрещнах на гарата, но наистина не се чувствах добре. Боже, каква хубава котка имаш! Може ли да я погаля? — Леонардо не се възпротиви на ласките и замърка от благодарност. — Сигурно си много изморена. Ела с мен. Ще живееш до моята стая. Между двете стаи има свързваща врата, ще я оставяме отворена и ще си приказваме до късно през нощта.
— Вече настаних мис Стантън в синята стая — обади се маркиза Орсини с благ глас.
При тези думи Дамарис пребледня. Докоснах леко ръката й, но тя изобщо не ми обърна внимание. Покачи се на най-долното стъпало, така че очите й да бъдат на едно и също равнище с тези на леля й и я загледа втренчено.
— Лавиния ще живее до мен, лельо Марина. — В тишината гласът й звънна като сребърна камбанка и маркизата отстъпи.
— Добре, мила, както пожелаеш — отвърна тя равнодушно и се отдалечи.
— Разбира се! Имаме да си казваме толкова много неща! Ела, Вини, ще сервират чая горе. После ще се преоблечеш, защото се храним в седем часа. Надявам се, че татко ще бъде тук, за да те поздрави. — Очевидно по време на престоя си в чужбина Дамарис се бе научила да се владее. Докато ме водеше нагоре по стълбището и по коридора, думите се лееха като река от устата й.
— Стаята ми е разположена в края на коридора, а до нея е и съблекалнята. А тук ще живееш ти. Прозорците гледат към Марлбру Стрийт, виждаш, нали? — Дамарис прекоси помещението и разтвори тежките виолетови завеси. През това време затворих вратата и поставих Леонардо върху цветния килим. Той незабавно се зае да изследва помещението, в което преобладаваха виолетовият, маслиненозеленият и златистожълтият цвят. Снех шапката от главата си, поставих я скрина и едва тогава забелязах, че Дамарис е пребледняла като платно и трепери цялата.
Спуснах се към нея.
— Дамарис, какво има? Болна ли си?
Дамарис поклати рязко глава и впи нокти в дланите си.
— Не, не съм болна. Просто съм вбесена и се срамувам. Лавиния, ужасно съжалявам.
— За какво съжаляваш? — Но още в мига, в който зададох този въпрос, до съзнанието ми достигна смисълът на нейните думи и лицето ми поруменя. Взех тънките й ръце в своите. — Това няма никакво значение. Не го приемай толкова дълбоко!
— Не, не, разбира се, че има значение. Това бе изключително неучтиво и обидно от нейна страна. Та ти си моя гостенка! Моля те обаче да забравиш този случай. Заради мен.
— Разбира се, Дамарис. — Не можех да й кажа, че нуждата и личният ми интерес ме принуждават да преглътна тази и други обиди. Някой ден щях да й разкажа поне отчасти своята история, но подходящият момент все още не бе настъпил.
Дамарис се отпусна на кушетката от зелено кадифе — сякаш с отшумяването на гнева я напуснаха и силите.
— Леля Марина не е лош човек. Но е европейка и… вижда нещата по различен начин. В Европа обръщат внимание най-вече на семейните традиции и парите, а тя е притежавала и двете. В Америка обаче имат значение единствено предците, дошли тук на борда на „Мейфлауър“. Откакто се настанихме в тази къща, са ни посетили вече някои от най-изтъкнатите семейства в града. От любопитство, разбира се, и защото се надяват татко да открие музей с парите си. Някои от тях са бедни като църковни мишки, а по времето, когато в нашия род е имало графове и князе, прадедите им са били прости селяни. Всичко това обаче не им пречи да гледат на нас като на жалки итало-ирландски емигранти.
Дамарис спря за момент и приглади с ръка пискюлите на сатенената възглавница до себе си. Погледът й бе забит в пода.
— Бяхме в Италия и там изобщо не мислехме за тези неща. Леля Марина… тя се чувства засегната. Разбираш ли? — Погледите ни се срещнаха, но после отново се отделиха един от друг. Да, разбирах я отлично.
Леонардо скочи на кушетката и се разположи между нас. Той замърка доволно; стори ми се, че това прекъсване на разговора бе добре дошло и за двете ни. Дамарис го почеса зад ушите.
— Разбира се, че ще може да ходи навсякъде и няма да стои само в твоята стая. Татко сигурно ще се съгласи. Той обича котки. За единадесетия ми рожден ден ми подари котенце, но то умря. — При тези думи тя загали Леонардо по-бавно и гласът й замря.
— Да, но щом присъствието на котка не ти действа добре…
— Не, не е вярно — прекъсна ме Дамарис с категоричен глас. — Леля Марина се бои съвсем безпричинно от котки, но не иска да си признае. Татко казва, че човек трябва да е наясно със страховете си, за да се пребори с тях. Моля те, нито дума вече по този въпрос. Вини, толкова съм щастлива, че дойде.