Гласът му звучеше съвсем спокойно, без привичната заплашителна окраска. Обърнах се. Той стоеше на вратата с огърлицата в ръце и я протегна към мен. Замръзнах на място, неспособна да откъсна поглед от тази красота.
— Искам да ви се извиня. И да ви обясня всичко, ако ми разрешите. Вземи я, Лавиния, тя ти принадлежи по право.
Продължих да стоя неподвижно и той хвърли колието с въздишка на леглото. Рубините заискриха в светлината на късното следобедно слънце. Примамен от сиянието им, Лео напусна своето ложе, за да си поиграе с тях. Рос.
Той го наблюдаваше развеселен.
— Той е буквално омагьосан. Точно както и аз тогава. Лавиния, мога ли да седна? Днешният ден бе доста напрегнат.
Кимнах с глава и той се строполи на стола до камината. Непохватно седнах срещу него на ръба на кушетката. Изглеждаше извънредно уморен.
— Ако ми разрешиш, ще ти разкажа една стара история. Искам най-сетне да оставя зад себе си тази глава от своя живот, защото така ще облекча душата си. Ти вече си се досетила за много неща; разбрах го още преди време по промененото ти държане. Знаех, че един ден ще се наложи да ти кажа всичко. Това, което не знаех обаче бе, че ще се влюбя в теб. — В очите му заиграха иронични пламъчета. — Любов. Изобщо не ми е и минавало през ум, че отново ще произнеса тази дума. Както каза дъщеря ми, за нас тази дума винаги е била прокълната.
— Кой е баща ми? — попитах нетърпеливо. Не ми отговори пряко.
— Разказах ти преди време, че като момче излязох в открито море — с амбицията на възрастен, но изпълнен с мечти за романтични приключения. — Той се изсмя горчиво. — Не бяха изминали и три дни, когато се приземих. На кораба цареше жестока дисциплина и на борда имаше само един човек, който изпитваше състрадание към наплашеното момче. Наричаше се Андрю Стантън, шотландец и отцепник от презвитерианската църква. Бе възможно най-нетипичният първи офицер, който човек може да си представи. Станахме приятели още преди второто пристанище, в което акостирахме.
— Вие сте го оставили да умре. — Думите сами се изтръгнаха от пресъхналото ми гърло.
Рос ме погледна бегло.
— Значи си чула и за пожара. Изобщо не се учудвам — в този град се носят най-невероятни слухове относно произхода на колекцията Калхън. Но ти не им вярваш, нали? Или им вярваш? — произнесе той бавно. — Лавиния, кълна се в… в огърлицата, която за теб означава нещо повече от честта на рода Калхън. Кълна се, че нито пряко, нито косвено не съм отговорен за смъртта на баща ти.
Замълчах. След малка пауза той продължи:
— Андрю спечели това колие на карти в Генуа. Той не бе наясно с неговата историческа стойност, но се досещаше, че е много ценно и сияеше от щастие. Скоро се бе оженил, но след тежка разпра с жена си тръгнал на път. Неговата Мериън не го пускала, тъй като се е страхувала за живота му. Той обаче държеше да направи още един курс с кораба, за да спечели достатъчно пари и да осигури семейството си. Затова ме и разбираше отлично. Той знаеше много добре какво значи да имаш семейство и да нямаш пари. Мечтаеше пред мен на глас как ще се завърне триумфално у дома и ще положи огърлицата в краката на жена си. По онова време украшението с рубина бе все още на колието. — При тези думи той посочи пръстена на ръката ми. — Андрю го сне и го изпрати у дома. Стори му се рисковано да праща цялата огърлица по пощата. А след това — намирахме се в другия край на света — избухна онзи пожар.
Той замълча за момент.
— Виждала ли си някога картини от Япония, Лавиния? Малки къщи със стени, по-тънки от хартия, наблъскани една до друга. И храмове с дебели, резбовани греди. Беше един от последните ни престои на сушата преди обратното плаване и ние двамата се отправихме да разгледаме града. Андрю не се интересуваше от обичайните моряшки забавления, по-голямо значение отдаваше на хората, непознатите градове и книгите. И така, този ден се разхождахме по малки, безлюдни улици и внезапно попаднахме сред оживена, празнична тълпа. Местните хора украсяваха светилищата си с цветя, хартиени знамена и със свещи — безчет свещи навсякъде около нас. Не знаехме нито дума японски, но Андрю умееше да печели приятели — бе извънредно общителен. Не си спомням точно как, но не след дълго се озовахме на някаква празнична трапеза. Празненството свърши късно и навън беше тъмно като в рог. Бяхме на голямо разстояние от пристанището и нямаше да го открием в мрака. Андрю предложи да изчакаме до разсъмване. Решихме да прекараме нощта в един будистки храм. Последното, за което си спомням, преди да заспя, бяха развените хартиени знамена, както и морето от запалени свещи.