Настъпи мълчание. Цялата сцена сякаш оживя пред очите и на двама ни.
— Досещаш се какво последва, нали? — продължи той след малко. — Пламъците, долепените една до друга къщи, огромно количество хартия… Събудихме се насред бушуващия огнен ад. Андрю ме сграбчи за ръката и се помъчи да ме изведе. Но след няколко крачки нещо изскърца зловещо и резбованата греда над нас се стовари с трясък върху гърба му. Той изкрещя да бягам и да се спасявам, но аз не можех да го оставя в това състояние. Задържах гредата. Напразно. Бе твърде тежка за мен. Заговорих отново, но той не издаде нито звук. В този миг забелязах до него огърлицата, озарена от пламъците. Не можех да я оставя просто така — щеше да се разтопи. Грабнах я бързо и се затичах към изхода. Успях да си проправя път през пламналите, пращящи греди и най-сетне се озовах извън храма. По улиците нямаше жива душа. Всички бяха избягали и нямаше кой да ми покаже пътя.
Лео бе престанал вече с игрите си и спеше върху леглото, ограден от огърлицата.
— И до днес продължавам да се питам — произнесе бавно Рос, — дали действията ми са били правилни. Накрая стигнах до извода, че в тази ситуация друга възможност просто не е съществувала. Ако бях останал, щяхме да загинем и двамата. Не бях в състояние да отместя гредата, а и нямаше кой да ми помогне. Питам се дали Андрю е бил още жив, когато избягах. Не знам. Във всеки случай бе изпаднал в спасително безсъзнание.
— А… колието? — попитах едва — едва.
— Точно така, колието. Когато стигнах до пристанището, корабът вече бе отплавал. Самият аз имах доста изгаряния и добри хора от града се погрижиха за мен. Междувременно капитанът научил за инцидента и решил, че и двамата сме загинали в огъня. Постъпих на служба на първия кораб, който акостира в пристанището, но пред себе си той имаше още доста път и се прибрахме у дома чак след година. Известно време криех огърлицата, тъй като бях млад и можеха лесно да ми я откраднат. Но след една година усилен труд и най-лекомисленият младеж става мъж. Когато се почувствах достатъчно силен и зрял, я заложих при един сараф. От него научих и истинската й стойност. В онези години всеки, който не бе подвластен на алкохола, можеше да натрупа цяло състояние по пристанищата. Не след дълго бях вече богат човек и отплавах за дома, за да положа огърлицата в краката на майка си.
Останалото ми беше известно.
— Лавиния! — Рос произнесе името ми, потънал в размисли, а в гласа му прозвуча нотка, която не бях чувала до този момент. — Знаеш ли, че това е древно латинско име? Направи ми впечатление още когато го чух за пръв път. В началото не го свързвах със семейството на Андрю — моята собствена болка и жаждата ми за отмъщение бяха все още твърде силни. Но след години се ожених и когато заведох жена си в Бостън, се сетих и за съпругата на любимия си приятел. Направих някои проучвания и наех детективи. Най-сетне я открих, но тя не искаше и да чуе за мен. Майка ти беше извънредно своенравна жена.
Кимнах утвърдително с глава — характеристиката бе точна.
— Все още не можеше да прости на Андрю, че се е отправил на онова пътуване. Бе твърдо убедена, че смъртта му се дължи единствено на неговия стремеж да забогатее на всяка цена. Не желаеше нито да носи рубина, нито пък да приеме огърлицата. Отхвърли дори и парите, спечелени от него на последното му плаване. Следователно трябваше да й помогна, без да разбере, че е помощ. Затова се обърнах към приятеля си Джъстис Робинсън. Той бе ерген и се нуждаеше от жена, която да му води домакинството. Освен това беше роден романтик и историята ми го заплени. Без много да му мисли, той ми предложи подкрепата си. Както аз, така и той не можеше да знае накъде ще избият нещата: Като мен се влюби в жената, на която искаше да помогне; вероятно този факт не ти е известен. Беше обаче възрастен човек и осъзна, че любовта му няма никакви изгледи за успех. Така че с благодарност прие ролята на чичо — осиновител.
— Мериън не бе глупава жена и след известно време стигна до истината. По това време обаче вие и двете вече сте били силно привързани към Джъстис Робинсън. Затова майка ти преглътнала гордостта си и продължила да води домакинството му. Тя ми постави и едно допълнително условие: Ти не биваше да научиш нищо. Опасяваше се, че ако узнаеш истината за боготворения от тебе „чичо Джъстис“, ще преживееш силно емоционално сътресение. Съобразихме се с желанието й дори и след нейната смърт. Когато обаче ти стана пълнолетна, Джъстис ми писа, че според него е крайно време да научиш цялата истина. Предпочиташе да не я узнаеш от него: Това било мое задължение и предоставял всичко в моите ръце. Изглежда се е страхувал много, че ще те изгуби като племенница. После той почина, а аз… аз реших, че ще мога ти обясня всичко по-лесно, ако дойдеш тук. Да, но задачата ми от ден на ден ставаше все по трудна и по-трудна. Той се изправи, отиде до леглото, взе огърлицата и я пусна в скута ми.