Това е невъзможно, изкрещя някакъв глас в мен.
— А… обвиненията й? Нейните подозрения?
— Вероятно си вярва сама. Може би до голяма степен е потиснала вече спомена за действията си.
— Всичко това звучи толкова… невероятно. — Замаяна от чутото, аз отново се обърнах към прозореца. — Значи през цялото време… всичко, което… — Мислите ми се върнаха назад. Двойствената роля, която е играла, битките й на светската сцена, стремежът й да се държи твърдо, когато я обземеше душевен смут… Сега не се учудвам, че рухна така. — За момент замълчах изплашена. — А Уорън… Рос, нали не искаш да кажеш, че…
— Не знам нищо — отвърна той категорично, — във всеки случай всички ние изпитваме огромно облекчение от факта, че властите приемат случилото се за самоубийство. Лавиния, ти трепериш цялата. Ела по-близо до огъня.
Послушах го безпрекословно. Той ме заведе до камината и ме настани на кушетката. После повдигна краката ми и ги зави с топло одеяло.
— Спокойно. Не се измъчвай. — Той взе ръцете ми в своите и от неговото докосване пулсът ми неочаквано се нормализира. — Трябва да се стоплиш. Искаш ли да ти донеса коняк?
— Не, в никакъв случай коняк. — Двамата едновременно си припомнихме едно и също събитие и сведохме погледи. Усетих, че поруменявам. Рос притисна ръката ми по-силно.
— В онази нощ казах много неща, които всъщност не биваше да казвам. Но не съжалявам. И знаеш ли защо? Защото още тогава разбирах, че съм прав. Ти почувства същото и затова, моля те, недей да извърташ.
В този момент можех да се престоря, че не разбирам за какво говори. Можех също да изиграя ролята на закачлива кокетка. Само че така наречените правила на общуване ми бяха опротивели и аз се загледах някъде встрани. Той ме взе в обятията си сякаш това бе най-естественото нещо на света.
Не знам колко време сме стояли така прегърнати, но внезапно ме обзе същото усещане, което изпитах някога в неизползваната спалня. Някой ни наблюдаваше. Изправих се и затаих дъх. Той също се отдръпна. Не виждах нищо, не чувствах нищо, освен нечие невидимо, но осезаемо присъствие от другата страна на полуотворената врата.
Рос ме изгледа внимателно.
— Изплашена ли си?
— Не. Само съм объркана, замаяна и много, много изморена.
— В такъв случай ще те оставя сама. — Той стана от мястото си. — Лавиния. Така се е казвала втората жена на Еней, метежния пътешественик. Едва при нея, в Италия, той намерил своята истинска родина. Какво странно съвпадение! Сега няма да настоявам да се омъжиш за мен. Можем и да изчакаме известно време. Но трябва да дойдеш с нас в Италия, Лавиния.
— Ако мога да бъда полезна с нещо…
Рос вдигна рамене.
— Това никой не може да знае? За себе си ще кажа само, че ако дойдеш, ще ми доставиш огромно удоволствие. — Пое ръцете ми, погледът му се спря за малко върху тях, целуна ги и бързо напусна стаята.
След известно време Меги се появи и ми съобщи, че мистър Калхън е наредил да ми сервира вечерята в стаята.
— Защото сте изморена, мис. Той ще отиде в клуба, а маркизата не иска да остави Дамарис сама.
Рос бе доловил желанието ми да остана насаме със себе си; може би дори и той изпитваше същото. Приех охотно предложението и я помолих да ми донесе и закуската на следващата сутрин. Всъщност почувствах нещо като срам, че карам възрастната жена да ходи нагоре — надолу из къщата, натоварена с подноси, но от друга страна, бях убедена, че тя ще приеме с благодарност абсолютно всичко, което може да я отвлече от лошите мисли. Аз самата обаче не бях настроена да слушам бърборенето й и затова я отпратих колкото се може по-бързо.
Денят бе сив и мрачен, създаден сякаш единствено за скръб и меланхолия. Следобед имахме тъжното задължение да почетем погребението на Уорън Слоун, организирано от Рос. Трябваше да преодолея себе си, но в крайна сметка бях доволна, че присъствам; защото, като изключим няколкото неособено развълнувани колеги от музея, ние бяхме единствените скърбящи. Помислих си какво ли отвращение би изпитал Уорън, ако присъстваше на тази церемония. Та той обичаше единствено ведрото настроение и веселието. Макар че в последните дни от живота си бе всичко друго, освен весел. Можех да разбера състоянието му, след като…
Уорън. Не можех да повярвам, че е мъртъв. За момент дори си помислих, че ще влезе небрежно в църквата и ще изгледа подигравателно свещеника, който тъкмо произнасяше надгробната си реч със сдържана тържественост. Внезапно в ума ми изплува отново балната нощ, Уорън и Дамарис се носят по паркета, а тя го гледа със светнали от щастие очи. Но той бе вече мъртъв, а Дамарис — покрусена; същата Дамарис, която по един или друг начин беше отговорна за…