Не биваше да мисля повече за това. По-добре да разгледам цветята. Уорън обичаше цветята — букетите и венците от зимната градина щяха да го очароват. Въпреки неприязънта си към покойния, Рос бе хвърлил много усилия, за да му окаже последна почит по възможно най-тържествения начин. Насреща ми искряха туберози, зюмбюли, сребролистни герании, теменужки — точно тези цветя, с които украси залата за бала на Дамарис.
Цветна украса… това ми напомняше нещо, но какво ли?
След погребението се завърнахме на Марлбру Стрийт. Марина незабавно се завтече при Дамарис, а двамата с Рос отидохме в библиотеката и пихме мълчаливо чай. Вечеряхме под зорките погледи на вездесъщата прислуга и веднага след това се оттеглих в стаята си. Лампите горяха слабо, но ги оставих така и седнах пред камината. Потънала в мисли, останах така няколко часа.
Най-сетне реших да си легна, загасих лампите и още веднъж погледнах надолу към Марлбру Стрийт, която блестеше на лунната светлина. Отворих прозорците и студеното течение бързо разнесе уханието на цветята, които някой, вероятно Меги, бе оставил на масата. Какъв лукс, помислих си, да разполагаш през цялата година със свежи цветя от оранжерията! За богат човек като Рос не представляваше никаква трудност да изпрати на погребението толкова много красиви цветя, без тях атмосферата щеше да бъде още по-безутешна и потискаща. Бях убедена, че щом настъпеше зима, винаги щях да си спомням за влажния оранжериен въздух и уханието на туберозите.
Туберози… в паметта ми изплува един спомен, който занимаваше ума ми още на погребението. Легнах в леглото, придърпах завивките до брадичката си и се съсредоточих в мислите си.
На бала на Дамарис също имаше туберози, макар че не бяха предвидени. Когато ги видя, зави й се свят. Марина каза тогава, че Дамарис не понася туберози. Каква ли бе причината? Може би смъртта на Изабела бе настъпила сред туберозите? Не знам. Марина се ядоса, че Уорън е вмъкнал без позволение тези цветя, но той само се усмихна, твърдейки, че не са много и ги е сложил, за да подчертае символиката на останалите цветя. Двамата влязоха в словесен дуел. Уорън бе променил и други неща в цветната украса. Опитах се да се съсредоточа. Исках да си припомня съвсем точно предварителните скици, които Дамарис ми показа тогава със сияещо лице, за да ги сравня с украсата по време на самия бал, която Марина одобри със скърцане на зъби. Сребролистни герании като на погребението. Бели ружи, божури и черешови цветове — още тогава не ми бе съвсем ясно откъде Уорън е успял да намери всички тези цветя.
А сред невинната белота искреше злато като полирания метал на огърлицата. Лалета, невен и рози цъфтяха до лилии, изобилие от лилии. И туберозите с техния упоителен аромат, който неизбежно те кара да си спомниш потискащия оранжериен въздух.
Дамарис ми бе казала, че цветната украса на бала има по-дълбоко значение и че Уорън иска да използва древния език на цветята, намерил място върху средновековните гоблени. Разбира се, тази идея заплени Дамарис.
А после тя се разболя и отблъсна цветята на Уорън. Сетих се за забележката на Меги: „Внушила си е, че цветята й носят нещастие.“
Дамарис спомена веднъж нещо за някаква книга в библиотеката, в която е обяснен езикът на цветята. Не знам какво ме подтикна да скоча от леглото, но разтреперана, запалих свещ от камината и разтворих безшумно вратата на стаята. В цялата къща цареше тъмнина, тъй като всички до един вече спяха. Можех само за секунди да изтичам до библиотеката и да прегледам лавиците — Рос винаги държеше книгите си в ред.
Посегнах към перилата, но се спънах, не успях да се хвана и се строполих надолу в тъмнината. Свещта се изплъзна от ръката ми и полетя с широка дъга в мрака.
Сигурно съм изкрещяла, но не си спомням нищо, защото съм изгубила съзнание за известно време. Само след минути ярка светлина обля стълбището и Рос дотича при мен, следван от Марина в развяна нощница. Прислужниците се струпаха сънени на горния етаж, а най-накрая със сумтене се появи и Меги.
— Нищо ми няма. — Понечих да се изправя, но почувствах остра болка. Рос ме задържа.
— Не мърдай. Първо трябва да разберем дали не си си счупила нещо. Всъщност какво се случи?
— Не знам. Сигурно съм се спънала в нещо.
— Тази котка… — започна Марина и тялото й потръпна. — Учудвам се как досега не е причинила някое нещастие. Противни, гъвкави създания, които постоянно ти се пречкат из краката. — И наистина — в този момент Лео се промуши между краката на събралите си, за да предяви претенциите си над моята личност — той ме помилва с опашка, което иначе не бе в неговия стил.