Изчаках да мине полунощ. В къщата бе толкова тихо, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Измъкнах се тихо от леглото, взех една дълга игла за шапка и я извих на кука. Все пак през всичките тези години, прекарани при Джъстис Робинсън, научих редица неща, които така и не се преподаваха в пансиона на мис Милбрук. Приближих се до вратата, водеща към съблекалнята на Дамарис и се заех с ключалката. Не след дълго тя се отвори.
Глава двадесет и едно
Свещта върху мраморната маса в стаята на Дамарис разпръскваше бледа, мътна светлина. Пристъпих навътре и ме лъхна тежък, сладникав аромат — миришеше на всякакви есенции и нито следа от свеж въздух. И едва доловим дъх на канела. Бях забравила, че Дамарис слага пръчици канела между хартията за писма. В мен отново се надигна онова желание да я предпазвам и закрилям, което изпитвах към малкото, наплашено момиченце в интерната. Внезапно почувствах нещо като срам заради действията си в момента. Огледах се на всички страни, защото отново имах усещането, че ме наблюдават.
Заобиколена от копринени възглавници, Дамарис седеше изправена в разкошното си легло и ме наблюдаваше със своите тъмни, меланхолични очи. Погледнахме се безмълвно една друга. Най-накрая тя наруши мълчанието със спокоен, уравновесен глас, в който не се долавяше и следа от истерия.
— Очаквах те. Знаех, че ще дойдеш.
— Как разбра?
— Меги е моя приятелка — отвърна Дамарис многозначително. — Тя няма тайни от мен. Беше права и за лекарството, нали? И на мен ми мина през ума, че нещо не е наред с това лекарство — когато го вземех, разсъдъкът ми сякаш се размътваше, вместо да се прояснява. — При тези думи тя се разсмя тихо, но бързо възвърна сериозното си изражение. — Вече всичко ти е известно, нали? Винаги съм искала да знаеш истината, но така и не посмях да ти кажа всичко.
Кимнах.
— Сега обаче трябва да ми разкажеш и останалото.
— Не мога.
— Трябва! Твърде… твърде много хора умряха. Моля те, кажи ми всичко! Не бива да се страхуваш от нищо.
Дамарис поклати глава като някое опърничаво дете.
— Вече няма никакъв смисъл. След като и Уорън…
— Нима искаш и аз да умра? Знаеш ли, че бях на косъм от смъртта — не ти ли разказаха? — Очите й се разшириха от ужас. Реших да се възползвам от предимството си. — Или например Лео. Ти го обичаш, нали? Защо тогава каза, че не си виновна?
— Защото той пи от моето мляко — отвърна тя с глух глас. — Чашата стоеше на нощната масичка. Пресегнах се към нея, но Лео ме изпревари. Той скочи отгоре и изпи цялото мляко. Явно беше много доволен, че ме е надхитрил.
— Никога не би отровила Лео нарочно, нали?
Дамарис поклати глава.
— Според леля Марина аз съм знаела, че в млякото има отрова, но точно в този момент съм я забравила. — Гласът й премина в шепот. — Забравям толкова много неща.
— Нали затова съм в този дом — за да ти помогна да си спомниш. Не ме ли покани всъщност с тази цел тук. Защото си знаела, че аз мога да ти помогна, нали? Защото си изпитвала огромната потребност да разбереш всичко докрай.
Дамарис, погледни ме в очите. Разкажи ми за майка си.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш.
— Бе чудно хубава… като слънцето на небето…
— Тя добър човек ли беше?
— Околните я смятаха за добра. — Дамарис зашепна думите на своето стихотворение:
…_ едната горделива, силна… а другата — чист, непорочен цвят… косата й красели лилии._ — Златни лилии. А това означаваше двуличие. Но нали доскоро самата аз не познавах скрития смисъл на цветята.
— Ти обичаше майка си, нали? — Тя кимна утвърдително. — А леля си Марина обичаше ли?
— Да, но мама… когато тя бе тук, всички около нея избледняваха.
— А после те изпратиха в интерната и ти се чувстваше нещастна, но не искаше да плачеш, защото си Калхън, а една Калхън никога не плаче, нали?
— Много държах татко да се гордее с мен така, както с нея — промълви Дамарис. — Веднъж надникнах над перилата и ги видях двамата — точно се канеха да излизат някъде… тя бе неописуемо красива… а той, как я гледаше само той…
— А след това отиде в пансиона и през зимата се върна за малко у дома. Какво се случи тогава, Дамарис?
Тя се задъха, но аз продължих неумолимо:
— Времето е било студено, нали? Имало е много сняг, както и сега. Но в зимната градина било топло, влажно и ухаело на цветя. Работната маса била вече подготвена и Марина тъкмо се канела да почисти някои експонати от колекцията. Те били разхвърляни на масата, нали? — Дамарис кимна. — Украшения за огърлици, брошки, медальони от бронз и злато…