— Също и диаманти — прекъсна ме Дамарис със замечтан глас. — Искряха като малки, замръзнали кристали… и рубини. Рубини като едри капки кръв. — При тези думи тя се разтрепери цялата. Взех малките й, тънки ръце в своите и ги притиснах здраво.
— Имало е и туберози… стотици туберози… виждаш ли ги все още пред себе си? Дамарис! Виж ги, спомни си! Майка ти е заедно с леля ти и е облечена цялата в бяло. — Отчаяно се опитвах да открия други понятия и образи, с които да опресня спомена. — В този момент ти се втурваш в зимната градина. Ядосана си. Какво те е ядосало толкова, Дамарис?
— Котенцето ми умря. — В този момент зъбите й затракаха неудържимо. — Малко, сладко котенце, подари ми го татко. Мама мразеше котките. Казваше, че ако Миньон още веднъж скочи на леглото й… Нейната камериерка тъкмо й приготвила новия костюм — от бяла вълна, с гарнитура от кожа. По него открила котешки косми. Тя… мама хванала Миньон и… я запокитила право в камината… — Дамарис дръпна рязко ръцете си и ги притисна към слепоочията си.
— Счупил й се гръбнакът. Меги ми каза всичко… И после ти си изтичала долу при майка си. — Хванах отново ръцете й и я притеглих към себе си. — Не бягай от спомена! Съсредоточи се и ми разкажи всичко — знаеш много добре, че само така ще се освободиш от страданията си. И така, кое бе първото нещо, което видя в зимната градина?
— Стефанотис. Стефанотис и бръшлян, висящ от покрива като дебела завеса. — Дамарис се приведе напред и се загледа неподвижно някъде над раменете ми. Мама… мама бе застанала до масата, облечена бе в новия си бял костюм с кожена гарнитура. Косата й беше закичена с орхидеи… и държеше огърлицата.
— Продължавай! Ти какво направи тогава? Била си задъхана, може би си почувствала внезапна слабост и си се опряла на сандъчетата с цветята или на масата… — Не бе изключено да е станало точно по този начин и киселината да е пръснала в лицето на Изабела.
— Спънах се в нещо… имаше нещо на пода… да, пътна чанта. — Очите й се разтвориха широко тя задиша тежко и неравномерно. — Значи това е било… знаела съм го през цялото време…
— Какво си знаела?
— Нищо. Не е толкова важно.
— А после какво се случи?
Лицето й стана пепеляво, разбирах също, че в момента изпитва болки в гърдите, но не биваше да отстъпвам нито за миг. Освен това бях твърдо убедена, че тя е достигнала вече онази точка, след която няма връщане назад — нужно й бе да разказва, да разказва, да избълва целия този кошмар, който изпълваше душата й сякаш от цяла вечност.
— Започнах да крещя, че знам всичко — за котенцето. А мама… тя се разсмя. Смехът й бе като звън на камбанки. Този ден тя изглеждаше щастлива, възбудена… и каза, че Меги е глупава лъжкиня и да не вярвам на думите й. Тръгнах към нея, но тя се отдръпна встрани. В този миг я мразех. Ако не беше се разсмяла… Каза още, че е било нещастен случай и че не е убила котенцето. То обаче бе мъртво, а тя се смееше весело… изобщо не й беше мъчно за него… — Дамарис се задъхваше и заби нокти в ръката ми. — Отново ме връхлетя болката, но не позволих да ме надвие. Протегнах ръка, към масата, и… грабнах някаква чаша. Лиснах я право в лицето й…
— Знаеше ли какво има в чашата?
— Не! — Шепотът й прозвуча като писък. — Исках само да изтрия смеха от лицето й. Успях да го сторя… и оттогава тя престана да се смее завинаги.
Отново се приведе напред, захлупи лице в полата ми и се загърчи от болка. Прегърнах я здраво и я залюлях като малко дете. Постепенно тя се успокои и престана да трепери. Предчувствието ми не ме излъга: Дамарис успя да обезвреди фуриите, като ги призова и ги погледна право в лицето. Сега тя можеше вече да заспи спокойно. А фуриите се нахвърлиха върху мен.
Уверих се, че е заспала дълбоко и вече не я измъчват кошмари. Запалих малка свещ на нощната масичка и се отправих към стаята си, сподирена от фуриите. Не запалих светлина, я отидох до прозореца и се загледах в нощната улица.
Загадката около смъртта на Изабела вече не съществуваше. Сега разбирах вече защо угризенията на съвестта толкова измъчват Дамарис. Макар и неволно, тя бе причинила смъртта на майка си и не можеше да я върне обратно сред живите. А Уорън…
Не, нещата все още не бяха съвсем ясни. Смъртта на Уорън. Моето падане. И двамата не биваше да научаваме нещо — какво?
Цветята. Цветята и огърлицата бяха главните действащи лица в драмата, най-важните фигури в орнаментите на гоблена. Аз за малко щях да умра, когато понечих да разкрия тайната на цветята. Самата Изабела е намерила смъртта си сред цветята. Старите гоблени разбулваха тайния им смисъл. Гобленът, срязан от Дамарис, същият гоблен, който успях да намеря.