Така и не го доразгледах докрай, та нали открих една тайна и реших, че други няма. Гобленът бе в куфара ми, скрит под летните рокли. Внезапно изпитах остра потребност да го извадя и отново да го видя. Същевременно обаче ме обзе силен страх. Опасявах се, че Дамарис може да влезе неочаквано в стаята и да види какво правя. Коленичих тихо до куфара в тъмнината, измъкнах ключа с разтреперани пръсти, вкарах го в ключалката, завъртях го и повдигнах капака със скърцане. Ръцете ми се заровиха дълбоко сред ефирната коприна, коравите дантели и везаните муселинови платове. Най-накрая напипах и гоблена, но си набодох пръстите на иглата, останала в него, когато го захвърлих припряно в куфара.
Извадих дебелия, тъмен вързоп, невзрачен като купчинка стари парцали; в този му вид никой не би и отгатнал каква красота и колко тайни са стаени в него. Притиснах гоблена към себе си и го пъхнах под широките гънки на халата. На бос крак отидох тихо и без свещ до вратата, отворих я внимателно и излязох в коридора. С изострени сетива и стъпка по стъпка се запромъквах безкрайно тихо до стълбището и оттам към горния етаж. Там нямаше спални помещения и затова можах спокойно да вляза в шивалнята, да заключа вратата зад гърба си, да разгъна гоблена под светлината на свещта, която взех със себе си, и да разкрия с очите на Аргус тайните му. Този път не ме проследи никой. По пътя към шивалнята бях напрегнала всичките си сетива докрай, когато стигнах до малкото си убежище на втория етаж, се почувствах дори леко замаяна. Загледах се втренчено в гоблена багрите му искряха насреща ми като човешки очи и скъпоценни накити. Не бях още наясно с какво да започна и в първия момент затърсих единствено цветята. Само че те бяха навсякъде… всички онези цветя, с които бе украсена залата в балната нощ и още много други.
По време на бала изпитвах усещането, че всички ние — аз, Марина, Дамарис, Рос и Уорън — не сме нищо друго, освен фигури от гоблен, пробиващи си път през тъмните орнаменти на старинна павана. Дали нещата нямаше да протекат по друг начин, ако се бях опитала по-рано да разгадая съдържанието, скрито в гоблена?
Внезапно затаих дъх. Та аз през цялото време правех едно и също нещо — разглеждах единствено отделните цветя и разбира се, не бях в състояние да обхвана целостта. Точно както в старата поговорка: От многото дървета не вижда гората. Обзе ме силно вълнение и се съсредоточил върху отделните групи от фигури. Ето ги — две дами, прислуга, кавалери, художници. Като в книжка с картини пред взора ми премина цялата „Павана за две сестри“:
И наистина, тук бяха събрани всички… сърцето ми се разтуптя, до слуха ми отново достигна пророческият глас на Дамарис. Стигнах до сватбената сцена, в която разпознах пръстена на мама, закрепен за колието. Внезапно всичко около мен се завъртя и замалко да загубя съзнание. Защо, о Боже, защо предния път не продължих да разглеждам гоблена, вместо да го заравям в куфара, обзета от болка и панически страх? Ако тогава бях проявила повече търпение и издържливост, може би щях да предотвратя някои от трагичните случаи… и маските щяха да паднат по-рано.
Две сестри — външно еднакво красиви, но по душа различни. Изабела и Марина, художник и чужденец. Невинна девойка, влюбена в хубавия странник. Но идва коварната сестра и й го отнема. После пък художникът съблазнява нея. На гоблена бяха изобразени всички — красивата невеста, гордо носеща колието, а до нея сестра й. И двете имаха лилии в косите си, но белите лилии, символът на непорочността, бяха втъкнати в косите на невинната сестра. Невестата обаче, украсена цялата в злато и рубини, носеше в плитките си измамното жълто.