Сузана Киърсли
Пръстенът на София
1.
Не беше случайност. Нито едно от тези събития не стана по волята на случайността.
Разбрах го по-късно, макар че изправена пред това откритие, ми бе трудно да го проумея, защото винаги съм вярвала непоколебимо, че решимостта води до успех. Досега животът ми неотклонно бе оправдавал тази максима: бях вземала решения, които бяха водили до определени избори, а множеството малки пречки, които бях срещала по пътя, можех да приема не като лош късмет, а чисто и просто като резултат от собствените си несъвършени преценки. Ако трябваше да си избера верую, то това щяха да бъдат дръзките стихове на поета Уилям Хенли1:
И така, в онази зимна утрин, когато започна всичко, аз се качих в наетата кола и се отправих на север от Абърдийн и нито за миг не ми хрумна, че действията ми може да се направляват от нечия ръка.
Искрено вярвах, че единствената причина да се отбия от магистралата и да тръгна по по-тесния, виещ се покрай брега път, е мое собствено решение. Може би това решение в крайна сметка не бе най-удачното, тъй като пътищата бяха покрити с, както ме бяха уверили, най-големия сняг, падал в Шотландия от четирийсет години насам, и бях предупредена, че колата може да започне да поднася и в крайна сметка да закъснея. Предпазливостта и съзнанието, че имам да се съобразявам с предварителна програма, би трябвало да ме задържат на далеч, по-сигурната магистрала, но малкият знак с надпис „Крайбрежен път“ все пак ме отклони от нея. Баща ми винаги казваше, че морето е в кръвта ми. Бях родена и отгледана край бреговете на Нова Скотия и никога не съм можела да устоя на примамващия му зов. За мен морето притежаваше вълшебната магия на сирените, така че когато главният път, извеждащ от Абърдийн, се устреми към вътрешността на страната, аз пък се устремих надясно и поех по крайбрежния път.
Не мога да кажа какво разстояние бях изминала, когато за пръв път видях разрушения замък, кацнал на скалите — тъмен, назъбен силует, остро очертан на фона на забуленото от облаци небе — но от първия миг щом го видях останах запленена и леко увеличих скоростта. Надявах се, че така ще стигна до него по-бързо, не обръщах никакво внимание на струпаните една до друга къщи покрай които минавах и изпитах разочарование, когато пътят направи поредния остър завой, отдалечавайки се от замъка. Но после пътят прекоси лабиринта на една гора и замъкът отново изплува: дълга, тъмна руина, рязко очертана на фона на заснежените полета, ширнали се между ръба на скалата и пътя.
Пред себе си видях малка площадка с пънчета, отбелязващи места за паркиране, и движена от някакъв внезапен импулс намалих и спрях.
Паркингът бе празен и това не ме изненада — все още нямаше обед, денят бе студен и ветровит и нямаше причина, който и да било да спира тук, освен ако не иска да отиде да разгледа разрушения замък. А по вида на единствения видим достъп към него — замръзнала пътечка, потънала в дълбок сняг, в който щях да затъна чак до колене, та и по-дълбоко — предположих, че едва ли много хора ще решат да спрат на паркинга точно днес.
Знаех, че и самата аз не бива да спирам — нямах време. В един следобяд трябваше да съм в Питърхед. Нещо у мен обаче изпита внезапна необходимост да разбере къде точно се намирам, затова се пресегнах към пътната карта.
Бях прекарала последните пет месеца във Франция и именно оттам я бях купила, така че картата си имаше известни ограничения — на нея бяха отбелязани предимно пътища и магистрали, а не градове и руини. Така напрегнато разглеждах завъртулките на крайбрежната линия, опитвайки се да разчета написаните с миниатюрен шрифт имена, че изобщо не забелязах мъжа, докато той не мина точно покрай мен с бавна походка, ръце в джобовете и следван от болонка с кални лапи по петите.
Стори ми се, че това е доста странно място за човек, който се движи пеша. Пътят не бе добре изчистен, а снегът, струпан по краищата му, оставяше малко място за вървене, ала не си зададох никакви въпроси за внезапната поява на новодошлия: винаги когато имах възможност да избирам между жив човек и карта, аз избирах човека. И тъй, размърдах се с картата в ръка и отворих вратата на колата, но соленият вятър, който идваше от морето и се носеше през полето, се оказа по-силен, отколкото очаквах, и заглуши гласа ми. Трябваше да опитам отново:
— Извинете…
Мисля, че болонката ме чу първа и се обърна към мен, последвана и от мъжа. След като ме видя, той се върна обратно към колата. Бе по-млад, отколкото очаквах, не много по-възрастен от мен самата — някъде в средата на трийсетте, с тъмна коса, разрошена от вятъра, и късо подстригана тъмна брада, която му придаваше известна прилика с пират. Походката му също бе наперена и самоуверена.
1
Уилям Ърнест Хенли (1849 — 1903) — английски поет, критик и редактор. Цитираният откъс е от стихотворението „Непобедим“. — Б.пр.