— О, тъй ли? И защо точно там?
Обикновено нямам навика да водя разговори с напълно непознати и не съм сигурна какво ме накара тогава да направя изключение, освен може би фактът, че не се бях наспала, а очите му ставаха неустоимо топли, когато се усмихнеше.
Не зная дали разказът ми за Слейнс, за провалената атака на якобитите и за Натаниъл Хук наистина му се стори интересен, или просто бе обигран слушател, както и учтив по природа, но така или иначе ме остави да приказвам чак докато кацнахме. Все още разговаряйки, той слезе от самолета заедно с мен, изчака ме да си прибера чантите и ми помогна с по-тежките.
— Крудън Бей е място, което се отразява добре на писателите — усмихна се той. — Нали знаете, че Брам Стокър е написал по-голямата част от „Дракула“, докато е бил там?
— Не, не знаех.
— Да, замъкът, който го е вдъхновил, е бил точно вашият Слейнс, а не онзи в Уитби. Сигурен съм, че местните хора ще ви разкажат цялата история. Нали казахте, че ще поостанете известно време?
— Да, наела съм една къща.
— През зимата? Много смело от ваша страна.
Вече бяхме стигнали до гишето за вземане на коли под наем и той остави куфарите ми на земята и отпусна ръце, като се понамръщи при вида на извилата се пред нас опашка.
— Сигурна ли сте, че не искате да ви закарам?
Предложението ми се стори изкушаващо, но родителите ми много отдавна ми бяха втълпили, че да се качиш в кола с непознат мъж, та дори и да изглежда приятелски настроен, не е добра идея, затова отвърнах:
— Не, всичко е наред, ще се справя. Благодаря.
Той не настоя повече. Вместо това извади портфейла си и започна да рови във вътрешността му. След като намери къс хартия, той щракна една химикалка.
— Ето, напишете си името, следващия път, когато се озова в книжарница, ще потърся книгите ви. — И докато пишех, той добави с усмивка: — А ако напишете и телефонния си номер, ще дойда да ви заведа на обяд.
Това предложение също ми се стори изкушаващо, но бях принудена да кажа:
— Съжалявам, не знам кой е номерът ми. Не знам дори дали в къщата изобщо има телефон. — А после, само защото изглеждаше толкова симпатичен, добавих: — Но името на хазяина ми е Джими Кийт. Той ще знае как да ме открие.
— Джими Кийт?
— Точно така.
Той ми се ухили така широко, че само дето не се задави, докато се навеждаше отново да вдигне куфарите ми.
— Май все пак е по-добре да ми позволите да ви закарам. Не съм чак толкова голям, че баща ми да не ми тегли един хубав бой, ако разбере, че съм ви оставил да вземете кола под наем, докато самият аз се отправям на север.
— Баща ви?
— Да. Не ви ли казах името си? Аз съм Стюарт Кийт. — Ухили ми се. — И тъй като, изглежда, сте заели къщурката, където обичам да отсядам, когато се прибирам, и ме принуждавате да спя на леглото за гости на баща си — което, между другото, е страшно неудобно — най-малкото, което можете да сторите, е да ми правите компания, докато шофирам — заключи той. — Хайде.
Понеже нямах с какво да му възразя, нямах и друг избор, освен да го последвам.
3.
Той караше сребрист лотус, лъскав и бърз, и го караше страшно бързо. Трудно ми бе да се съсредоточа върху гледките, които ми посочваше, докато преминавахме покрай тях с бясна скорост.
— Разбира се, всичко се е променило, откакто са започнали да разработват големите нефтени находища през седемдесетте — обясни той. — Не че си спомням какво е било преди това, не съм чак толкова стар, но тази част е била застроена точно по това време, когато хората са започнали да идват на север, за да работят в Абърдийн и Питърхед. Освен това имаме и терена, отделен за игрище на голф, и той също е много добро попадение — привлича сума ти туристи. Вие играете ли?
— Голф ли? Не, не наистина. Вие?
— Зависи кое наричате „игра“. Мога да запращам топката насам-натам без проблем. Да я приближа до дупката обаче… — сви рамене. — Този спорт е прекалено бавен за мен.
От начина, по който шофираше, предположих, че не харесва нищо бавно. Изминахме разстоянието от двайсет и пет мили за половината от времето, което ми бе отнел същият път в неделя. Дебелият сняг, който ме бе изпратил тогава, се бе разтопил, така че през бялото на места се подаваше зелена трева и докато слизахме по Мейн Стрийт към пристанището, видях златистите храсти да се веят диво на вятъра в дюните покрай широката розова ивица на плажа. Мястото вече ми се струваше гостоприемно, почти познато. Докато паркирахме колата на Харбър Стрийт, почувствах как ме изпълва умиротворение и това ми напомни малко за чувството, което изпитвах винаги когато се връщах в Канада и знаех, че съм си у дома.