Беше приятно да се чувствам по този начин след последната година, прекарана в неспирни пътувания: от авторски появи до писателски конференции, от един хотел в друг, а после всички онези месеци безплодна работа във Франция. Нещо ми казваше, че тази зима в Шотландия ще ми се отрази добре… както и на книгата.
— Хайде — подкани ме Стюарт Кийт. — Сигурен съм, че ще искате да си вземете ключа, а татко ще настоява да ви придружи горе до хълма и да се увери, че разполагате с всичко необходимо. Доколкото го познавам — добави той, — най-вероятно ще ви накара да останете за обяд.
Джими Кийт живееше в сива каменна къща, притисната плътно между тези на двамата му съседи и разположена на ръба на улицата. Най-отпред се намираше всекидневната му. Знаех това, защото прозорецът бе полуотворен и можех да чуя спортния журналист, който коментираше някаква игра, футбол, както ми се стори.
Стюарт нито позвъни, нито почука на вратата, а просто използва собствения си ключ, за да влезе вътре. Влязох и аз след него. Тесният коридор с огледало и изтривалка, облепен с весели жълти тапети, ме обгърна в топлина и със слабия мирис на закуска от пържени яйца и наденички.
Джими се провикна от предната стая:
— Кой е?
— Аз съм, татко.
— Стюи! Не те очаквах преди петък. Влизай, момче, остави си нещата и ела да гледаме мача. На видео е — ще го превъртя назад.
— След малко. Просто ми трябва ключът за къщурката.
— А, къщурката. — В гласа на Джими се появи нотка на извинение. — Слушай, промяна в плана…
— Да, и сам се досетих. — И с още две крачки, които го отведоха право до рамката на отворената врата на всекидневната, Стюарт ми направи знак да застана до него. — Довел съм наемателката ти.
Джими Кийт се надигна от стола си с онзи кавалерски рефлекс, който някои мъже от неговото поколение все още бяха запазили, а повечето мъже от моето поколение изобщо не бяха научили.
— Госпожице Маклелънд — рече той със задоволство в гласа. — Как, бога ми, успяхте дъ се срещните с туй жалко момче? — Изрече последната дума по начина, по който хората от всяка друга част на Шотландия казват „момък“, затова предположих, че двете означават едно и също.
— Пътувахме в един и същ самолет — рече Стюарт. — Ние…
— Що ни оставиш момата дъ приказвъ самъ за себе си. — Това ми бе по-трудно за тълкуване, но слухът ми вече се настройваше към дорийския диалект, на който говореше Джими Кийт, затова преведох чутото като „Може да оставиш момичето да говори само за себе си“ и това ми се стори правилно предположение, защото в благия поглед на Джими светеше предупреждението на родителя към детето да не забравя маниерите си. — Нивга няма дъ оставиш моя Стюи дъ те закара до летището, а? Влизай, влизай — рече той, докато аз кимах. — Сядай, моме. Тряб’а да си треперила за живота си.
Стюарт се отмести, за да ми позволи да мина покрай него.
— Знаеш ли, татко, от теб се очаква да й разкажеш за най-хубавите ми качества, а не да изброяваш грешките ми. А няма да е зле и да се опиташ да говориш на английски.
— Що така? — попита Джими. От предишните си пътувания до Шотландия знаех, че това означава „защо“. По начина, по който го произнесе Джими обаче, първата дума прозвуча като „шо“ — което, както щях да разбера по-късно, бе типична черта на дорийския диалект, начинът, по който някои „щ“—та прозвучаваха като „ш“, а втората дума звучеше като „тъка“. После натърти: — Тя ме разбира.
Беше прав, наистина го разбирах, при все че Стюарт, изглежда, си оставаше неубеден. Джими се погрижи да ме настани в един фотьойл до прозореца с крака, затоплени от старата електрическа печка, поставена в камината, и добра видимост към телевизора.
— Стюи, иди до „Сейнт Олаф“ и ни донеси три чинии с треска и картофи.
— В „Сейнт Олаф“ не дават храна за вкъщи.
— Не, не — възрази баща му, — ше го направят за мен. Ти ше останеш за обяд — обърна се той към мен, но думите му прозвучаха не като заповед, а като покана. — След кат’ си се возила с моя Стюи, ше ти тряб’а време да се оправиш. Можем дъ занисем багажа ти в къщурката по-късно.
Стюарт не възрази, само се усмихна, сякаш отдавна бе разбрал, че е безсмислено да възразява.
— Нали обичаш риба с картофки? — бе единственото, в което искаше да се увери, преди да тръгне. — Добре тогава, няма да се бавя.