Стъпките му отекнаха по тротоара навън, докато минаваше край прозореца, и баща му сухо подхвърли:
— Ни му вярвай. Моят Стюи нивга не е минавал покрай хотел „Сейнт Олаф“, без дъ обърне едно. Не че е лошо момче — добави той, като видя погледа ми, — но ни му казвай, че съм ти казал тъй. И без туй си е надут.
Усмихнах се.
— Някой ми каза, че имате двама синове.
— Да. Стюи е по-малкият, а брат му Греъм е в Абърдийн.
— Той е студент, нали така, в университета? — Опитвах се да си спомня какво точно ми каза чиновничката от пощата.
— А, не, моме. Ни е студент, преподавател е. По история. — Ъгълчетата на очите му се присвиха в израз на добро настроение. — Хич ни си приличат, тия мои двама синове.
Опитах се да си представя Стюарт Кийт да посещава лекции, а още повече да ги преподава, и не успях.
— Греъм прилича на майка си, Бог да даде покой на милата й душа. Тя обичаше историята, обичаше да чете.
Това щеше да бъде идеален повод да му кажа с какво се занимавам и защо съм дошла в Крудън Бей, но в този миг, с топлината до краката си и удобно настанена във фотьойла нямах никакво желание да говоря за работата си. Така или иначе скоро щеше да разбере от сина си, а освен това се съмнявах, че мъж като Джими Кийт ще се интересува от книгите, които пиша.
Продължихме да седим в дружеско мълчание, докато гледахме мача по телевизията — Шотландия срещу Англия. След няколко минути Джими попита:
— Идваш от Франция, нал’ тъй? — и когато му казах „да“, продължи: — Нивга ни съм бил там. Напоследък обаче Стюи все пътува тъдява по работа.
— И каква е работата му?
— Дъ кара косата ми дъ посивява — отвърна Джими със съвсем сериозна физиономия. — С нищо ни се захваща за по-дълго. Сега са компютрите, но ни мога дъ кажа, че много му върви.
Реших, че каквото и да прави Стюарт сигурно го прави добре, щом може да си позволи лотуса. А и дрехите му издаваха скъп шивач, колкото и делнични да изглеждаха. Когато обаче се върна след няколко минути с рибата и картофките, соленият вятър го бе обрулил достатъчно, за да го накара да загуби градската си изтънченост, без съмнение подпомогнат от бирата в бара на хотела. Сега изглеждаше спокоен, отпуснат и на мястото си, докато тримата седяхме и гледахме футбол.
Не че видях кой знае колко от играта. Безсънната нощ си казваше думата, а поради съчетанието от топлината, обилната храна и дълбоките мелодични гласове на Джими Кийт и Стюарт, които си говореха помежду си, единственото, което успях да направя, бе да се помъча да държа очите си отворени. Борех се със съня с всички сили, но вече почти се бях предала, когато Джими каза:
— Стюи, по-добре дъ заведем момата в къщурката й, преди дъ стани твърде тъмно, за дъ вижда.
Заставих се да отворя очите си напълно. Навън наистина притъмняваше, светлината на деня отстъпваше пред сивия, студен здрач, който зимно време предвещаваше спускането на вечерта.
Стюарт се изправи.
— Аз ще я заведа, татко. Ти си стой.
— Не, не. — Възрастният мъж също се изправи. — Никоя мома няма дъ пусна сама с тебе нощя.
Стюарт сведе поглед надолу.
— Наистина не съм толкова лош — увери ме той и протегна ръка, за да ми помогне да се изправя.
Аз обаче бях доволна, че ме придружават и двамата, докато вървяхме през бързо падащия мрак нагоре по хълма по изровената пътека, дебело покрита с разтопен сняг. Задоволството ми се дължеше не само на факта, че те галантно се бяха нагърбили да пренесат всичките ми чанти плюс тежкия куфар, в който се намираше компютърът ми, но и защото, както си вървях по пътеката, изведнъж ме прободе някакво усещане, че зад гърба ми има нещо; чувство, което ме караше да се боя да се обърна и да погледна назад.
Ако бях сама, щях да пробягам целия път до къщичката, независимо от тежките куфари; сега обаче просто се отърсих от необичайното усещане и погледнах към морето, където едва можех да различа движещите се бели линии на вълните, чийто ритъм ги тласкаше към брега. Небето бе забулено от облаци, които закриваха луната, така че не бе лесно да се забележи тъмната линия на мястото, където морето се сливаше с небето, но аз все пак се помъчих да я видя и да открия в нея нещо, без да знам какво точно. Навярно търсех това, което се надявах да видя.
— Внимавай — стресна ме внезапно гласът на Джими и той протегна ръка към мен, за да ме върне обратно на пътеката, като че ли ми бе баща. — Ни искаш дъ паднеш през първата си нощ тука.
Бяхме стигнали до къщурката. Тя също беше тъмна, но не задълго. Вратата изскрибуца по плочките, ключът на лампата щракна и се оказахме насред овехтялата, но приятна всекидневна с нейните персийски килими, фотьойлите, дългата, изтъркана до блясък маса и старата печка, сгушена в тясното пространство на малката си кухненска ниша.