— Въпрос от семейната история — казах в слушалката. — Жената на Дейвид Джон Маклелънд. Тази, която се е преместила заедно с него от Шотландия в Ирландия. Каква беше фамилията й? Малкото й име беше София, нали така?
— София. — Той повтори името и за момент замълча, докато си припомняше подробностите. — Да, София. Оженили са се през 1710, струва ми се. Просто ме остави да проверя бележките си. Измина доста време, откакто за последен път се занимавах с историята на рода Маклелънд, скъпа. Напоследък работя върху семейството на майка ти.
Но той открай време бе добре организиран и намирането на документите не му отне дълго време.
— О, ето я. София Патерсън.
— Патерсън. Значи е това. Благодаря.
— Защо така изведнъж започна да се интересуваш от нея?
— Смятам да я превърна в героиня — обясних — в новата си книга. Действието се развива в Шотландия и си помислих, че след като е живяла точно по това време…
— Мислех, че действието в книгата ти се развива във Франция.
— Промених го. Сега е в Шотландия, където съм и аз. В Крудън Бей, недалеч от мястото, където живеят Джейн и съпругът й. Ето, ще ти издиктувам адреса и телефона.
Той прилежно си ги записа.
— И колко дълго ще останеш там?
— Не знам. Може би до края на зимата — отвърнах и попитах: — Какво още знаем за София Патерсън?
— Малко. Така и не успях да открия нито рождената й дата, нито нещо за родителите й или къде е родена. Чакай да видя… според семейната библия се е омъжила за Дейвид Джон през юни 1710 в Къркубри, Шотландия. Отбелязани са рождените дати на три от децата им, Джон, Джеймс и Робърт, в Белфаст. А също така и погребението й през 1743 — същата година, през която е умрял съпругът й. Знаеш, че не е лесно да откриеш подробности от живота на жените по това време.
Знаех, и още как — имах дългогодишен опит като негова помощничка в усилията му да проследи всички архиви и документи от историята на семейството, с които разполагахме. Обикновено жените, живели преди средата на деветнайсети век, рядко биваха почетени с нещо повече от някоя случайна бележка. Дори хората, водили църковните регистри, често не си правеха труда да отбележат името на майката в актовете за раждане. Вестниците, от своя страна, съобщаваха само, че „съпругата на господин Еди-кой си“ е починала. Освен ако семейството не бе богато, какъвто общо взето не бе случаят с нашето, животът на жената не оставяше почти никакви следи в страниците на историческите книги. Късметлии бяхме, че разполагахме със семейната библия3.
— И така е добре — казах. — Така или иначе в книгата животът й ще бъде измислен, така че мога да я направя на толкова години, на колкото реша. Ако си представим, че по време на сватбата си е била на двайсет и една, това значи, че е родена през… — изчислих годините — … през 1689.
Това също така щеше да я направи осемнайсетгодишна в началото на романа ми — идеална възраст за героинята ми.
В другия край на линията приглушен глас изрече нещо и баща ми съобщи:
— Майка ти иска да си поговорите. Така и така съм извадил документите, трябва ли ти още нещо от историята на Маклелъндови?
— Не, благодаря. Просто исках фамилното име на София.
— Направи я добра — бе единственият съвет на баща ми, при това изречен с небрежен тон. — Не ни трябват злодеи в семейството.
— Тя е героинята.
— Значи всичко е наред. Ето ти майка ти.
Както можеше да се очаква, майка ми се заинтересува по-малко от семейната история и от книгата, върху която работех, и повече от причините, поради които бях напуснала Франция така внезапно, както и защо, за бога, съм наела къщурка на шотландското крайбрежие посред зима и дали наблизо има скали.
— Като си помисля пак — добави тя след миг, — по-добре не ми казвай.
— Там, където живея, няма никакви скали — уверих я, но тя бе прекалено умна, за да успея да я заблудя.
— Просто не се приближавай до ръба — нареди ми тя.
Тези думи ме накараха да се усмихна малко по-късно, когато си правех втора чаша кафе. Едва ли нещо е по-близо до ръба на скалата от руините на замъка Слейнс, а майка ми щеше да получи удар, ако ме бе видяла как се катеря по тях в понеделник. По-добре, че така и не научаваше за някои от нещата, които правех в името на проучванията си.
Огънят в печката бе позагаснал, затова хвърлих вътре лопата въглища от голямата метална кофа, оставена ми от Джими, без да знам колко точно трябва да сложа, за да поддържам огъня през цялата нощ. Непохватно ги разбутах и се загледах как новите буци прихващат огъня, започват да съскат и се събуждат за живот с ясносини пламъци, които сякаш танцуваха над чернотата им. Докато гледах огъня, почувствах как отново ме обзема писателският транс. Като че ли отново видях загасващия огън в онази стая в замъка и чух онзи мъж да изрича зад гърба ми: „И така ще ни е достатъчно топло“.
3
Библия, която обикновено се предава в семейството от поколение на поколение и в нея се вписват значими събития от живота на отделните му членове. — Б.пр.