Приеха я любезно и й поднесоха храна, каквато през дългите дни на пътуването си бе забравила, че съществува — месо, риба и вдигащи пара зеленчуци, придружени от вино в кристални бокали, които отразяваха светлината на свещите и искряха като скъпоценни камъни. Стаята, където я отведоха да преспи, бе спалнята на съпругата на херцога, която бе на посещение у роднини в Северна Англия, и бе приказна със завесите си в червено и златно, индийската ракла и огромни гоблени, а на една от стените бе окачено най-голямото огледало, което бе виждала някога през живота си.
Тя хвърли с въздишка поглед към отражението си с надеждата, че огледалото ще покаже по-различен образ от този на съсипаната от пътя жена, която се взираше в нея с разрошени, потъмнели от праха къдрици и зачервени очи, обкръжени от безсънни сенки. После се обърна и се изми над легена, при все че нямаше видима полза — отражението в огледалото си остана все така мръсно.
Тя потърси утеха в съня.
На сутринта закуси, а след това я посети самият херцог на Хамилтън. Тя го намери толкова очарователен, колкото подсказваше и репутацията му. Говореха, че в младостта си е оставил в дворцовите среди име на дързък и галантен мъж. Сега, в средната му възраст, чертите на лицето му се бяха отпуснали, а и вече не бе толкова строен в кръста, но не бе загубил нищо от галантността си. Тъмната му перука се спускаше по раменете в модни къдрици, поклонът му бе изящен и той й бе целунал ръка, като че имаше пред себе си жена, равна нему по ранг.
— Значи ви оставиха на моите грижи, както изглежда — каза той. — Боя се, че вашият роднина е сериозно болен, има пристъпи на треска. Погрижих се да го настанят възможно най-удобно и повиках жена да се погрижи за него, но за известно време той няма да бъде в състояние да язди.
— О, разбирам. — Тя наведе глава разочарована.
— Толкова неудобен ли намирате апартамента си, че нямате търпение да си тръгнете? — Шегуваше се, разбира се, но в гласа му имаше истинско любопитство да види реакцията й.
— О, не, не е това, Ваша милост. Просто… — Но истината бе, че не можеше да назове конкретна причина за нежеланието си да остане тук, освен това, че искаше вече да е към края на пътуването си, а не в средата му. Не познаваше жената, при която отиваше — тя не бе нейна кръвна роднина, а роднина на чичо й по брачна линия, жена с богатство и власт, която някаква неведома сила бе накарала да й пише след скорошната смърт на чичо й, че би желала да я вземе при себе си и да й предложи дом.
Дом. Тази дума бе упражнила върху нея силно притегателно въздействие; същото, което й оказваше сега.
— Просто — отвърна след кратко колебание — на север ме очакват.
За миг херцогът се вгледа изпитателно в лицето й, а после рече:
— Моля, седнете.
Тя седна неудобно на тясната пейка до прозореца, а херцогът зае стола с кадифена тапицерия срещу нея, без да спира да я наблюдава с интерес.
— Разбрах, че отивате при графиня Ерол — започна той, — в замъка Слейнс.
— Така е, сър.
— И каква е връзката ви с тази забележителна дама?
— Тя беше роднина на чичо ми Джон Дръмонд.
Кимване.
— Но вие не сте Дръмонд.
— Не, сър. Казвам се Патерсън. Леля ми бе тази, която се омъжи в семейство Дръмонд. Живях с нея и с чичо си осем години, откакто починаха родителите ми.
— Как са починали?
— И двамата бяха отнесени от дизентерията, Ваша Милост, докато пътуваха към Дариен.
— Към Дариен!
Произнесени от херцога, думите отекнаха със силата на падащ чук. Тя знаеше, че той е бил един от най-пламенните следовници на мечтата на шотландците да основат своя колония в Новия свят, на шепата земя между Северна и Южна Америка. Толкова хора бяха вярвали в нея и бяха хвърлили цялото си състояние в това приключение, убедени, че успехът му ще даде на шотландците контрол и над двете морета и път към Индия, виждаха в мечтите си кораби, които пренасят товари през провлака от едното море към другото, и богатства, които щяха да помогнат на страната да се извиси до нечувано могъщество.