Нейният баща също бе повярвал в тази мечта и бе продал цялото си имущество, за да си осигури място на корабите, потеглили на онова първо дръзко пътуване. Но този златен сън се бе превърнал в същински кошмар. И Англия, и Испания се бяха противопоставили на шотландското заселване в Дариен и в крайна сметка там не бе останало нищо, освен туземците и празните колиби на онези, които искаха да построят империя.
Херцогът на Хамилтън неведнъж бе заклеймявал открито виновниците за провала на експедицията към Дариен и погледна към младата жена с новопоявило се съчувствие:
— Било е проява на Божията милост това, че не сте пътували с тях, иначе и вие щяхте да загубите живота си. — За миг остана замислен. — В такъв случай роднина ли сте на Уилям Патерсън?
Това бе името на търговеца и авантюриста, който пръв бе започнал да мечтае за Дариен и бе пуснал в движение фаталното колело на съдбата.
— Мисля, че ми е далечен братовчед, но никога не сме се срещали.
— Може би това също е било за добро. — Херцогът се усмихна и отново се замисли. — Значи ще пътувате на север, към Слейнс?
Тя му хвърли бърз поглед, без да смее да се надява, че…
— Ще ви трябва човек, който да ви води, а също така и да ви защитава от опасностите, които дебнат по пътищата — продължи той, все още унесен в мислите си. — Сещам се за един, който е идеален за тази цел, ако се доверите на преценката ми.
— Кой е той, Ваша Милост? — попита тя.
— Един свещеник, господин Хол. Знае пътя към Слейнс, защото е бил там и преди по мои работи, а освен това няма защо да се боите от нищо, докато сте заедно с него.
Няма защо да се боите от нищо. Няма защо да се боите от нищо.
Тя отново се плъзна надолу по коня, а господин Хол протегна ръка, за да я изправи на седлото.
— Пристигнахме вече — рече окуражително той. — Виждам светлините на Слейнс.
Тя се застави да се разсъни и погледна с присвити срещу вечерната мъгла очи над безплодните земи, които ги заобикаляха. Съзря светлините — малки жълти точки, блещукащи в тъмните бойници на кулите, и солидните, непоклатими стени. Под тях долиташе ревът на Северно море, което, невидимо за очите, връхлиташе върху скалите, а някъде наблизо някакво куче започна да лае силно, предупредително.
Приближиха замъка и тя внезапно бе обзета от колебания. Понечи да накара коня си да забави ход, но в този момент една врата се отвори широко и над неравната трева се плисна светлина и топлина. Към тях се запъти жена, облечена във вдовишка траурна рокля. Не беше млада, но беше красива. Вървеше към тях без шапка на главата, без да е загърната в шал или пелерина и без да обръща внимание на влагата.
— Пристигате точно навреме — обърна се тя към новодошлите. — Точно сядаме да вечеряме. Заведете конете в обора, там ще намерите коняря ми и той ще ви помогне — предложи тя на господин Хол. — Ти може да дойдеш с мен. Несъмнено ще искаш да се освежиш и да се преоблечеш. — Тя протегна ръка, за да помогне на момичето да слезе от коня, и се представи: — Аз съм Ан, графиня на Ерол, и докато синът ми не се ожени — господарка на Слейнс. Боя се, че съм забравила твоето име.
Гласът на момичето бе прегракнал от дългото мълчание и трябваше да прочисти гърлото си, преди да успее да проговори:
— София Патерсън.
— Добре тогава — рече графинята с усмивка, която контрастираше със суровия пейзаж зад гърба й, — добре дошла у дома, София.
4.
Някой чукаше на вратата на къщурката.
Отне ми известно време, за да го осъзная. Все още полузаспала, вдигнах глава от изтръпналата си ръка, просната през последните няколко часа на твърдата дървена маса. Лаптопът ми се бе уморил да ме чака и бе превключил на скрийнсейвър, в резултат на което към мен и около мен се въртяха безброй звезди, като че ли се носех високо горе в атмосферата.
Примигнах, а после, спомняйки си за преживяното, натиснах един клавиш и загледах как думите изплуват пред очите ми. Не вярвах, че ще са там. Не вярвах, че наистина съм ги написала. Никога не ме е бивало да пиша бързо и петстотин думи на ден ми се струваха добра скорост, а хиляда ме караха да изпадам в екстаз. Ала миналата нощ на един дъх бях написала два пъти повече, и то с такава лекота, та ми се струваше, че всичко е било само сън.
Но не беше. Доказателството се намираше пред мен — черни букви на бял екран. Чувствах се така, както навярно бих се чувствала, ако отворех очи, за да установя, че в градината ми има динозавър. С разтреперани от неверие ръце отново запаметих документа и натиснах клавиша за разпечатване.