Чу предпазливите му стъпки върху храстите и веднага затвори очи и се опита да диша колкото се може по-плитко. Стъпките преминаха покрай него. Спряха. Върнаха се.
А после някой коленичи и постави ръка на гърлото му.
Някакъв глас се провикна:
— Този човек е още жив!
Морай познаваше този глас. Заедно с него дойде светлина и беше толкова ярка, че Морай разбра — със сигурност трябваше да е мъртъв. Очите му предпазливо се отвориха. Гората все още бе тъмна, но близо до него някой държеше факла и в светлината й той видя съвсем ясно мъжа, който се бе навел над него с потъмнели от загриженост очи.
Лицето на младия крал бе бледо и изтощено, а ръката му бе превързана, но болката, отпечатана по чертите му, не бе заради самия него. Той се наведе още по-ниско.
— Полковник Морай, чувате ли ме?
„Това е само сън“ — помисли си Морай, затова отговори:
— Да, Ваше Величество.
И усмихнат заспа.
Осъзна, че са го вдигнали и го носят, почувства вкуса на нещо горчиво в устата си, допира на нежни ръце, които почистваха раните му, и после не толкова нежни ръце, които ги превързваха, докато той потъваше в дълбините на болката.
Събуди се от човешки говор.
Или поне си помисли, че се е събудил, защото когато чу гласовете, вече не бе толкова сигурен: първият принадлежеше на полковник Грейм, който не би трябвало да се намира тук.
— Да, ще се погрижа, Ваше Величество.
А кралят, който не би могъл да е тук, каза:
— Майка ми няма скоро да ми прости, ако той умре.
— Няма да умре. Той е наполовина Грейм, а ние не сме толкова лесни за убиване. Пауза и после: — Ръката ви кърви.
— По дяволите ръката ми! — Шум от движение и когато младият крал отново заговори, гласът му бе променен, като че ли се бе извърнал настрана. — Не видяхте ли полето? Гората? Какво е раната ми в сравнение с това? В сравнение с всичко, което този човек е изтърпял заради семейството ми?
Много тихо полковникът отвърна:
— Готов е да изстрада отново същото, Ваше Величество. И повече.
— Няма да го позволя. Нито на него, нито на никого. Никоя корона не си струва това, което видях тук, в Малплаке. Какво е една корона? — Думите му бяха сурови и отривисти. — Едно парче метал, украсено с камъни. По силата на какво право мога да наредя на един човек да пожертва живота си само за да мога да си я сложа?
— По силата на правото, което Бог ви е дал, като ви е направил крал. — Полковникът го изрече напълно спокойно. — Няма нито един истински шотландец, който да не е готов да направи каквото поискате по единствената причина, че вие сте нашият крал и ние ви обичаме заради това. И не сме единствените. Разбрах, че преди битката и в английския лагер са пили за ваше здраве и че те също се гордеят с начина, по който се държахте на бойното поле, колкото и ние. Вие поехте командването поне дузина пъти на това поле и ви уверявам, Ваше Величество, че сред вашите хора няма нито един, който да каже, че не сте си спечелили правото да носите тази корона.
За миг се възцари мълчание, а после се чу шум от още движения, като че ли и двамата мъже бяха дошли по-близо до леглото.
Кралят отбеляза:
— Ако оживее, повече няма да може да се бие.
— Ще намери друг начин да ви служи.
Това бе последното, което чу Морай, преди да потъне обратно в тъмнината. Когато отново изплува от нея, болката в гърдите му се бе превърнала в агония. Трябваше да стисне зъби, за да не извика на глас.
— Ето, момко — рече полковник Грейм съвсем близо до него. Морай почувства как притискат до устните му чаша. Отпи. Брендито изгори гърлото му, но му помогна да отклони мислите си от усилието, което му струваше всеки дъх. Отново се отпусна назад и огледа стаята. Не знаеше къде са го донесли — като че ли се намираше в нечия къща или ферма, просто обзаведена, с голи стени и под и бели дантелени пердета, които пропускаха слънчевата светлина, за да докосне дървения стол, където допреди малко полковник Грейм бе седял, вдигнал крака на леглото — вдлъбнатината все още си личеше в одеялата. Замаяният поглед на Морай попадна върху червеното сако, което висеше на стола, и той си пое достатъчно въздух, за да проговори:
— Не е мое.
— Кое? — Вуйчо му се огледа, видя палтото и се обърна обратно към него с успокояващо кимване. — О, да, знам, че не е твое, момко. Свалихме го от войника, който лежеше до теб, и те завихме с него, докато те изнасяхме от гората. Беше направо леден, а на горкия момък вече не му трябваше.