Морай познаваше това палто — всяко копче от него. Беше го гледал толкова дълго.
— Той беше… — пое си дълбоко дъх, за да се насили да произнесе думите — … шотландец. Маклелънд.
— Като съдя по палтото му, май се е бил на погрешната страна. Това е Кралският ирландски полк. — Полковник Грейм отново вдигна чашата с бренди. Умните му очи бяха изпълнени е разбиране. — Поговорили сте си, а? Е, понякога се случва, но съм изненадан, че изобщо е можел да събере мислите си, за да говори. Видя ли краката му? — Погледна надолу и прочете отговора в очите на племенника си. — За какво си говорихте?
— За живота. Неговият живот. Той беше от… — Господи, колко го болеше да говори — от Къркубри.
— Така ли? — Гласът на полковник Грейм прозвуча заинтересувано, когато отново погледна към лицето на Морай. — Когато бях за последен път в Слейнс, срещнах едно девойче, което бе родено близо до Къркубри. Хубаво девойче беше. Може би си я срещнал?
Само очите на Морай се раздвижиха, впивайки се мълчаливо в лицето на вуйчо му, докато полковник Грейм продължаваше:
— Докато бях там, се заех да я уча да играе шах. Справяше се доста добре. Единствената й слабост беше, че искаше да пази войниците си така, както пазеше царя си, и не обичаше да вижда как ги вземам. — Усмихваше се леко на спомена, като предлагаше на Морай за последен път брендито и казваше: — Ако аз имах такова девойче, самата мисъл за него щеше да ме накара да се боря да остана между живите.
Морай искаше да отговори, но болката отново го унасяше и колкото и да не искаше да затваря очи, не можа да ги спре.
Когато ги отвори следващия път, първата му мисъл бе, че сънува първия ден, защото в стаята бяха и вуйчо му, и кралят, увлечени в разговор до прозореца, обърнати с гръб към леглото.
— Да, сега вече е много по-добре, Ваше Величество — кимаше полковник Грейм. — Смятам, че най-лошото вече мина.
Кралят се зарадва да чуе това и го сподели.
— След по-малко от час заминавам за Сен Жермен и ще се радвам да мога да занеса на майка си някои добри новини.
Гласът на Морай бе по-слаб, отколкото искаше, но когато подвикна към тях, те все пак го чуха.
— Ваше Величество.
Младият крал се обърна и Морай видя, че това наистина е кралят.
— Е, полковник Морай — рече той и се запъти към леглото. — Имате ли нужда от нещо?
Говоренето все още му причиняваше болка, но Морай я надви.
— От нищо, освен от меча си.
— За известно време няма да ви трябва.
Полковник Грейм се приближи изотзад, за да постави въпроса по-ясно.
— Момко, ранили са те лошо в крака и той повече няма да се оправи. Вече няма да си войник.
Морай го знаеше. Умът му можеше да отказва да приеме истината, но тялото му не можеше да я скрие.
— Има и други начини да ви служа. — Потръпна, докато се завърташе леко на една страна и местеше поглед от чичо си към краля. — Все още имам очите и ушите си и те са Ваши, ако искате да ме изпратите там, където могат да ви бъдат полезни.
Кралят погледна надолу към Морай и младото му лице изведнъж се оказа в поразителен контраст със спокойната мъдрост в очите му.
— Благодаря за предложението, полковник, но преди да се завърна завинаги в Шотландия, не мога да ви позволя да се върнете там, при положение че за главата ви е обявена толкова голяма награда.
— Нямам предвид Шотландия. — Морай отново потръпна и трябваше да изчака един миг, за да отмине пронизващата болка в гърдите му, преди да може да продължи: — Мъжът, който падна до мен, беше от Ълстър. Говорихме дълго. Спомням си всички подробности от живота му. Той няма роднини. — Погледът му се прикова в лицето на краля. — Бих могъл да се превърна в него за известно време. Да се движа между шотландците в Ълстър. Да ви информирам за мислите и плановете им.
Видя, че това предложение накара краля да се замисли. Подкрепата на ирландците бе важна за каузата на крал Джеймс и щеше да е много полезно да знае какво мислят ирландските протестанти. Кралят рече бавно:
— Готов ли сте да го сторите?
— Да. Ако това ще помогне да ви видя по-скоро у дома, в Шотландия.
Полковник Грейм се намеси:
— Помисли малко, момко. Помисли, защото такова нещо не бива да се предприема без сериозен размисъл. Ако поемеш по този път, тогава никой не бива да разбере, че си все още жив. До завръщането на краля, момко, всичките ти близки и всички, които те обичат, трябва да повярват, че Джон Морай е загинал в тази адска гора. Това ще научат и майка ти, и братята, и сестрите ти. — Сивите му очи бяха сериозни, когато добави: — И девойчето ти.