Болката го притисна още по-здраво в лапите си и този път не идваше само от раните му, а от едно по-дълбоко място в гърдите му, така че всеки дъх гореше като огън.
— Правя го заради нея. За да можем да бъдем заедно един ден.
Кралят погледна със съчувствие надолу към него.
— Не знаех, че имате момиче.
Полковник Грейм, забелязал, че Морай отново се впуска в битка с тъмнината и не може да отговори, сведе поглед и поиска позволение от изпълнените му с болка очи, преди да се обърне към краля и да го поправи:
— Има съпруга.
Светлината в стаята се бе променила с минаването на следобеда и вече не достигаше до леглото, където лежаха. София докосна черното камъче, увиснало на връвта си, което сега почиваше във вдлъбнатината в гърлото на Морай.
— Ти ме спаси. — Очите на Морай не се откъсваха от лицето й. — Мисълта за теб ме запази жив през тези последни месеци, точно както вуйчо ми каза, че ще стане.
София не искаше да си мисли за последните няколко месеца. Вместо това се сгуши близо до него.
— Вуйчо ти каза също така и че са ме довели тук, в Къркубри, по замисъл на кралицата.
— Да. Кралица Мери е голяма романтичка. Разбрах, че когато научила, че имам жена, решила, че е редно да те взема със себе си в Ирландия, макар да признавам, че тук виждам и ръката на вуйчо си. Той смяташе, че би било прекалено жестоко от моя страна да те оставя сама за толкова дълго.
За миг София затвори очи, обмисляйки кой е най-добрият начин да му каже.
— Не бях сама.
Не бе лесно да говори за Ана, но го направи. Той я слушаше мълчаливо и я прегърна, когато се разплака. А когато млъкна, той остана безмълвен за още един миг, загледан надолу към малката къдрица на Ана, превързана с панделка и толкова мека в загрубялата му ръка.
София попита:
— Можеш ли да ми простиш?
Морай сключи пръсти около къдрицата и обви ръка около София. Притисна я към себе си толкова силно, че никоя сила не би могла да ги раздели.
— Аз трябва да ти задам този въпрос. — Гласът му звучеше дрезгаво в косата й. — Не си направила нищо, момичето ми, нищо, което да изисква прошка. — Целуна я много нежно, охлаби прегръдката си и разтвори дланта си, за да погледне отново тъмната къдрица, която имаше същия цвят като неговите. — Не, била си права да я оставиш там, където е. В Ирландия все още е опасно — каза той — и нямам право и теб да вземам със себе си там, но вече съм станал прекалено голям егоист и не мога да те пусна да си отидеш.
Топлото й тяло се сгуши в прегръдката му.
— Няма да ти се наложи.
— Е, сега ще трябва — рече той, — защото иначе почтените хора, при които живееш, може да се почувстват обидени.
Тя беше забравила за тях; забравила бе, че семейство Кер скоро ще се върнат от църква и ще разберат, че не си е у дома.
— Но, Джон…
Той взе лицето й в дланите си и заглуши протеста й с целувка, изпълнена с обещание.
— Почакай още няколко дни и тогава ще бъда достатъчно добре, за да направя посещение на семейство Кер, и тогава ще мога открито да те ухажвам. — В очите му София видя искрица от старото му чувство за хумор. — Ще се омъжиш ли отново за мен, или вече си успяла да видиш каква глупост е било да се съгласиш първия път?
Този път тя бе тази, която го целуна, за да не се съмнява в отговора й. Почувства усмивката му срещу устните си и в този миг повярва, че най-после разбира какво е искал да каже полковник Грейм в онзи ден, когато двамата стояха пред огромния сводест прозорец на приемната в Слейнс и се взираха в зимното море. Защото сега знаеше, че е прав — полята можеха да оголеят и птиците можеха да спрат да пеят за известно време; растенията можеха да загинат и да останат да лежат тихо под снега, докато през цялото това време студеното море показва лицето си на бури, смърт и погубени надежди… и все пак невидими под тези вълни течаха по-топли струи, които, когато му дойде времето, щяха да доведат пролетта.
Кралят може би щеше да дойде, а може би не. За нея това вече нямаше значение, защото Морай се беше върнал. Бе й обещал, че ще се върне при нея, и го бе направил. Бе й обещал, че един ден тя ще върви по палубата на кораб, и тя знаеше, че ще го направи, а той ще крачи до нея. И където и да ги отведеше този кораб, колкото и далеч да ги отнесеше от Шотландия и от Слейнс, тя щеше да остане завинаги свързана и с двете чрез спомените си.