Щеше да сънува тъмночервените стени на замъка, които се извисяваха тъй гордо над скалите, и да чува рева на морето под стаята си в кулата и бодрия глас на Кирсти, който я буди сутрин. Щеше да чувства топлата слънчева светлина, струяща през прозорците на ъгловата стая за шиене, където бе седяла тъй често заедно с графинята, и топлата близост на конете, които дремеха прави в клетките си, докато Хюго предано стоеше на пост до вратата на конюшните.
Нямаше да забрави тези неща така, както и самият Слейнс нямаше да забрави нея и Морай, защото тя знаеше, че и те са оставили своя отпечатък върху него, и то достатъчно дълбоко, та един ден Ана, вървейки по брега, да може да чуе донесеното от вятъра ехо от смеха им, да види сенките им по брега и да се удивлява на влюбените, които са оставили такива призраци. Нямаше да знае нищо друго, освен че са били щастливи. И всъщност, помисли си София, нямаше какво друго да се знае.
Каквото и да се случеше с тях, нищо не можеше да им отнеме това щастие. Защото бяха преживели своята зима и сега най-после бе дошла пролетта.
19.
Времето беше студено, но в заслона на дюните нямаше вятър. Седях там цял час и гледах изгрева. Беше красиво — първата златна искрица, която прорязва тъмните облаци на изток над водата, нараствайки постепенно, докато небето се подпали и за един спиращ дъха миг пламна в ослепително сияние.
Оттук, от плажа, не можех да видя стените на Слейнс, но си ги представих. Във въображението си видях замъка с покрив, вдъхнах му живот, видях една двойка, която се отдалечаваше по градинските алеи, и графинята, която слизаше по стълбите, за да поздрави последните си посетители, едва-що слезли от гърба на коня след дългата езда да донесат ободрителните новини от Франция.
А ако обърнех глава, щях да съзра призрака на бързащо платно на сивия хоризонт, както го бях гледала толкова често през детството си на един друг бряг. Сега разбирах защо съм го виждала и защо дори сега усещах странната притегателна сила на морето, което ме зовеше като протегната ръка и ме викаше обратно, когато останех прекалено дълго далеч от него.
Баща ми се оказа прав: морето бе в кръвта ми и бе поставено там от мислите на София, от спомените й, от всичко, което тя бе изпратила през времето към мен. Почувствах връзката помежду ни, докато седях и наблюдавах как изгревът се прелива в утринна светлина над морето, което сега като че ли сваляше зимното си лице и дългите вълни започваха да танцуват по-леко по пясъка.
Понякога изпитвах тъга, когато завършех някоя книга и трябваше да се сбогувам с героите си. В края на тази история обаче не можах да намеря нито капка тъга. Знаех, че и Джейн няма да намери и ще остане също тъй доволна, както и аз. И това чувство на удоволствие остана у мен, докато най-после, отстъпила пред настояванията на полузамръзналото си тяло, станах и бавно тръгнах по плажа и нагоре по пътеката, където на хълма ме очакваше къщурката ми.
Жилището ми изглеждаше доволно да ме види, когато предния ден се върнах от Къркубри, и сега изпитах същото чувство, че присъствието ми е желано, когато прекрачих прага и видях печката да разпръсква топлина, а листовете хартия да лежат разпилени по масата, където бях прекарала цялата дълга нощ в писане. Макар да знаех, че скоро ще се преместя в Абърдийн, в къщата на Греъм — нашата къща, бе ме поправил той — все пак се бях уговорила с Джими къщурката да е свободна за нас, когато се връщаме за уикендите. Постепенно бях започнала да мисля за нея като за своя и въпреки че щях да отида с Греъм навсякъде, точно както София бе последвала Морай, намирах утеха в мисълта, че мога да запазя гледката си към Слейнс и към морето.
Греъм като че ли разбираше чувствата ми, макар че не знаеше причината за тях и може би никога нямаше да я узнае. Все още не бях решила дали да му кажа какво ми се е случило тук, защото знаех със сигурност, че ако го направя, той само ще се разсмее, ще целуне лицето ми и ще заяви, че съм луда.
Достатъчно лошо бе, че трябваше да кажа на баща си, че може изобщо да не сме Маклелънд, а Морай. Все още бе прекалено рано, за да звъня в Канада — той сигурно беше потънал в дълбок сън — но знаех, че рано или късно ще трябва да го направя. Така или иначе щеше да го прочете в книгата, когато тя излезеше на пазара, и да се изпълни с подозрения и макар че това не бе нещо, което можех да докажа, познавах баща си достатъчно добре и знаех, че веднъж приел тази възможност, ще направи всичко по силите си, за да намери свое собствено доказателство. Баща ми винаги е обичал предизвикателствата. Щеше да започне да се рови из записите на Кралския ирландски полк и да издирва наследници по пряка линия на семейство Морай от Абъркерни, за да сравни тяхното ДНК със своето.