— Само че са й сменили името — обясни той. — Да, ето го това, което ви трябва. „Мерлин или британският чародей“.
Защо Драйдън бе променил заглавието на пиесата от Артур на Мерлин не знаех и не можех да си представя, но пиесата беше същата. Прочетох стиховете с топлото чувство за нещо познато — същото, което изпитвах, когато разтварях любим роман.
— Вече съм почти към края — рече Греъм. — Крал Артур току-що отново се събра със своята Емелин. — И цитира от страницата:
— Като че ли е писано за теб и мен — рече той, остави книгата настрана и угаси лампата. В тъмнината се сгуших до него и той ме прегърна.
На мен ми звучеше по-скоро като писано за едни други хора. Усмихнах се.
— Ние не сме имали никакви жестоки звезди.
— Е, може би не. Само Стюи.
По гласа му усетих, че се унася. Винаги заспиваше така леко, като голяма ленива котка; трябваше само да затвори очи и броени секунди по-късно вече бе в царството на съня, докато в моето собствено съзнание продължаваха да кръжат откъслечни мисли и образи.
Почувствах как дишането му се забавя срещу шията ми, топлината на тялото му зад мен като че ли отблъскваше яростта на бурята, която дори сега изглеждаше решена да си проправи път през прозорците на къщурката. Лежах, потънала в мисли, когато чух щракването. Отначало не разбрах какво се е случило, докато не видях как светлината на електрическата печка угасва.
— О, не. Токът спря. Бурята…
— Не е бурята — въздъхна Греъм. — Просто броячът. Този следобед стрелката беше паднала доста ниско и си помислих да ти го оправя. Извинявай.
— Е, ще отида да го оправя сега.
Но Греъм ме притисна още по-силно към себе си.
— Остави го така — измърмори във врата ми. — И така ще ни е достатъчно топло.
Очите ми се затвориха и аз също започнах да се унасям. Докато не осъзнах какво е казал току-що. Внезапно се разбудих и се втренчих в него.
— Греъм?
Но той вече спеше дълбоко и не ме чу.
Може да е просто съвпадение, помислих си, че вече два пъти бе изрекъл думите, които бях написала в книгата си — думите, които Морай бе казал на София. А Морай приличаше на него, само защото аз го бях направила такъв… Аз бях направила така, че Морай да прилича на Греъм, нали така? Не можеше да е това, че в действителност Морай имаше очи с цвета на зимното море, същите като на Греъм и на неговата майка…
„Семейството на майка ми има стари корени тук“ — бе ми казал веднъж той.
В съзнанието ми се появи образът на малко момиченце с тъмна къдрава коса, което много отдавна бе тичало с протегнати ръце по плажа. Момиченце, което бе израснало тук и вероятно се бе омъжило и родило свои деца. Дали някой се бе опитвал да проследи родословното дърво на Греъм? И ако самата аз се заемех с това, дали нямаше да намеря в него един рибар, живял в къща на север от Бълърс О’Бюън?
Това също изглеждаше невъзможно. Прекалено подобно на роман, за да е истина. Но все пак видях как момиченцето си играе на плажа. Вятърът се завихри в прозореца ми с познат глас и отново чух София да казва това, което бе казала през първия ми ден в тази къщурка: че сърцето й е приковано завинаги към това място. Чух и отговора на графинята: „Но остави, която желаеш част от себе си при нас, в Слейнс, и аз ще се грижа за нея и с Божията милост може да доживея деня, в който тя ще те върне тук, у дома“.
Докато лежах и слушах спокойното дишане на Греъм в тъмнината, можех почти да почувствам как малкото липсващо парченце от сърцето на София се слива с моето и го прави отново цяло. Зад мен Греъм се размърда, като че ли и той го бе усетил. А после ръката му ме обви, солидна и сигурна, и ме привлече отново към убежището на гърдите му. Почувствах как ме обзема спокойствие, сгуших лице във възглавницата и заспах…
За героите в книгата
Във всеки исторически роман има по няколко действителни личности. С много малко изключения — малката Ана, прислужниците в Слейнс и София — героите от историята от осемнайсети век действително са съществували и постъпките и начинът им на действие се обуславят от това, което действително се е случило.
Не че е лесно да се разбере какво наистина е станало през 1708 година. По свои лични причини всяка от замесените страни усилено се опитва да прикрие истината. Не може да се вярва безрезервно дори на писаното от хора, които са участвали в опита за десант. Задължена съм на майсторски изложеното, стегнато описание на събитията около случилото се тогава в „Изиграването на шотландската карта: френско-якобитският десант през 1708“ на Джон С. Гибсън — книгата, която първа ме вдъхнови да напиша история за този период, и на възхитително подробните мемоари на полковник Натаниъл Хук за събитието, публикувани през 1760 година под името „Тайната история на преговорите на полковник Хук в Шотландия от името на претендента“. Имах късмет да намеря оригинален екземпляр на докладите на Хук, който не само стана едно от най-големите съкровища на домашната ми библиотека, но също така се оказа безценен, когато трябваше да уточня движенията на героите си.