Когато бе възможно, се опитвах да открия най-убедителните доказателства — писмата и записите от онова време. Ако има запис на разговор между двама души, в моята книга те казват същото. Ако корабът на капитан Гордън е бил в пристанището на Лейт на определена дата, го поставям там. Съобразявала съм се с това правило дори с второстепенните герои: посещенията на господин Хол в Слейнс от името на херцога на Хамилтън са исторически факт, както и участието на господин Малкълм в опита за нашествие и бягството му в нелегалност, когато този опит се проваля.
Трябва да призная обаче, че си позволих и някои волности. Въпреки всички проучвания, които направих за Джон Морай, не мога да кажа със сигурност, че е участвал в битката при Малплаке. Но тъй като единственото споменаване на смъртта му, което успях да открия, съответства на нейната дата и тъй като за сюжета ми бе подходящо да го поставя на бойното поле, направих точно това — поставих го там, където Кралският ирландски полк действително се е сражавал с ирландската част, която се е била за Франция и Джеймс.
И докато това, че капитан Гордън е пленил „Солзбъри“ по време на нашествието и че е бил единственият британски капитан, който тогава е обявил френски кораб за своя плячка, е документиран факт, няма съмнение, че Гордън е бил якобит. И тъй като никой, освен него не знае защо точно е пленил този кораб, му дадох оправдание, което подхождаше на човека, какъвто го бях опознала.
Предаността му към якобитите продължила до края на живота му. Когато кралица Ана починала през 1714 година и кралят от хановерската династия Джордж I пристига, за да седне на трона на Великобритания, Гордън отказал да му се закълне във вярност и бил уволнен. Незабавно приел назначаване в руския флот на цар Петър Велики, където се отличил със службата си и се издигнал до адмирал и губернатор на Кронщад. През времето, прекарано в Русия, той продължил да подкрепя каузата на якобитите и водел кореспонденция с крал Джеймс и неговите поддръжници. Когато починал през пролетта на 1741 година, като богат и уважаван човек, в некролога му в „Списание за джентълмените“ пишело, че винаги е бил „истински приятел на своите сънародници“.
Херцогът на Хамилтън не извадил същия късмет. През 1711 година амбициозните му планове започнали да дават своите плодове — кралица Ана го направила пер на Великобритания и го назначила за посланик във френския двор. Преди обаче да замине за Париж и да заеме поста си, дългата му вражда с един съперник, лорд Мохун, ескалирала в дуел. Двамата се срещнали призори в Хайд Парк в Лондон и в последвалата схватка се убили един друг. Инцидентът предизвикал голям скандал и подробностите за това какво се е случило и какви са причините за него са били обсъждани многократно. Смъртта на херцога също като живота му се противопоставя на всички опити за лесен анализ.
Колкото до вуйчото на Морай, полковник Патрик Грейм, не бе трудно да се проследи ранният му живот в Шотландия, където служил като капитан на градската стража на Единбург, преди съвестта му да го принуди да вдигне оръжие за стария крал Джеймс и да го последва в изгнание във Франция. Но все още не съм открила как е прекарал последните си години след проваления десант през 1708. Въпреки това съм сигурна, че характерът му не би му позволил да стои настрана от действията, надявам се, че някой ден ще попадна на писмо или на документ, който хвърля светлина върху неговите приключения преди смъртта му през август 1720 година.
Още светлина е нужна и върху живота на Ан Дръмонд, графиня на Ерол, която след годините, последвали десанта, става буквално невидима — нелесна задача за жена с волеви характер като нейния.
Нейният син Чарлс, тринайсетият граф на Ерол, продължил да се бори за правата на сънародниците си след Обединението, на което така страстно се бил противопоставял. Въпреки че титлата му на лорд велик конетабъл на Шотландия означавала, че трябва да вземе участие в коронацията на Джордж I, той отказал да присъства на церемонията. Починал скоро след това, през 1717 година, неженен и без деца — последният наследник от мъжки пол на своя род. Титлата му преминала към сестра му Мери, която като всички графини на Ерол била жена с огромен кураж и яростна поддръжничка на каузата на рода Стюарт.