— Мога ли да ви помогна? — попита той.
— Можете ли да ми кажете къде се намирам? — протегнах картата към него.
Той се обърна, за да се спаси от вятъра, брулещ лицето му, застана до мен и наведе глава над нарисуваната брегова линия.
— Ето — каза и ми посочи към един безименен нос. — Крудън Бей. А къде според вас трябва да се намирате? — Главата му едва забележимо се извърна към мен и видях, че очите му не са очи на пират — бяха ясносиви и дружелюбни, гласът му също бе дружелюбен, с приятната, ритмична интонация на жителите на Северна Шотландия.
— Тръгнала съм на север — обясних, — към Питърхед.
— Е, значи няма проблем. — И той посочи Питърхед на картата. — Не е далеч. Просто дръжте пътя, той ще ви отведе право там.
Застаналото близо до коляното му куче се прозя недоволно и той въздъхна и погледна надолу.
— Само половин минута. Нали виждаш, че водя разговор?
Засмях се.
— Как се казва?
— Ангъс.
Наведох се и почесах увисналите, опръскани с кал уши на кучето.
— Здравей, Ангъс. Ти май хубаво си си потичал.
— Да, ако го оставя, ще тича цял ден, без да спре. Не е от кротките.
„Също като господаря си“ — мина ми през ума. Мъжът излъчваше неизтощима енергия, а аз му бях отнела достатъчно време.
— Тогава ще ви оставя да вървите — усмихнах се аз. — Благодаря.
— Няма защо — увери ме той, обърна се и отново пое по пътя си, а кучето радостно хукна отпреде му.
Пътеката се простираше пред тях към морето; в края й видях руините на замъка, остра, квадратна постройка без покрив, която се извисяваше нагоре сред бързо разнасящите се облаци, и докато я гледах, изпитах внезапна, властна нужда да остана — да зарежа колата паркирана, както си беше, и да последвам мъжа и кучето в посоката, в която бяха изчезнали, да чуя рева на морето покрай тези порутени стени.
Но бях дала обещания и трябваше да ги удържа.
Затова с неохота се върнах в колата, завъртях ключа и отново потеглих на север.
— Отнесла си се някъде.
Гласът на Джейн, в който се долавяше нежен упрек, прекъсна мислите ми.
Седяхме в спалнята с тапетите на розови клонки на горния етаж в къщата й в Питърхед, далеч от суматохата на празненството долу. Сгълчах се сърдито наум и се усмихнах.
— Не, не съм…
— Каролин Маклелънд — започна тя. Винаги използваше цялото ми име, когато ме хванеше, че се каня да изрека някоя лъжа. — Аз съм твоя агентка почти от седем години и не можеш да ме измамиш. Заради книгата ли е? — Очите й бяха остри и проницателни. — Не биваше да те довличам тук по този начин, нали? Не и когато пишеш.
— Не ставай глупава — отвърнах. — На света има далеч по-важни неща от писането.
И за да покажа, че наистина го мисля, се наведох напред, за да мога отново да погледна отблизо увитото в одеяла бебе, което спеше в скута й.
— Наистина е красив.
— Да, нали? — гордо проследи погледа ми тя. — Майката на Алън казва, че изглежда точно като него, когато е бил малък.
Не можех да открия подобна прилика.
— Според мен повече прилича на теб. Само погледни тази коса.
— О, косата! Боже мой, да, клетото дете — рече тя, докосвайки яркия меденозлатист пух по малката главичка. — А аз така се надявах, че ще му бъде спестена. Нали знаеш, един ден ще има и лунички.
— Но малките момченца изглеждат толкова сладки с лунички.
— Да, да, ела да му го кажеш, когато стане на шестнайсет и започне да ме проклина заради външността си.
— Поне — вметнах — няма да се сърди заради името, което сте му дали. Джак е много хубаво име, мъжествено.
— Спряхме се на него от чисто отчаяние. Надявах се да изберем нещо, което да звучи по-шотландско, но Алън постоянно ми пречеше, и то умишлено. Всеки път щом ми хрумнеше нещо, той обявяваше: „Не, едно време имахме куче, което се казваше така“ и точка по въпроса! Честно, Кари, за известно време си мислех, че ще се наложи да го кръстим просто „Момченцето Рамзи“.
Но, разбира се, не го бяха направили. Джейн и Алън винаги намираха начин да разрешат противоречията си и малкият Джак Рамзи бе кръстен в църквата по-рано днес. Успях да пристигна точно навреме, за да поема ролята си на негова кръстница. Това, че го бях постигнала единствено като наруших всички ограничения на скоростта през краткия ми престой в Крудън Бей и Питърхед, се оказа съвършено безразлично на бебето — дотолкова, че когато ме погледна за пръв път, то се прозя и заспа така дълбоко, че не се събуди дори когато свещеникът поля главата му с вода.