Хотел „Килмарнък Армс“ бе началото и краят на първата ми разходка из Крудън Бей. Стюарт изглеждаше доволен просто да седи в сепарето, обгърнат от топлина и чувство на удобство, и не показваше особено желание да ме заведе някъде другаде. Когато ме придружи до къщи, отново се бе върнал към приятелското си държание — никакво флиртуване, просто усмивка на сбогуване и обещание, че утре ще намине пак.
Проверих огъня в кухнята, установих, че е позагаснал, и го разбутах така, както ми бе показал Джими, чувствайки се почти като експерт.
— Ето така — въздъхнах доволно, изправих се и вдигнах ръка, за да прикрия внезапната прозявка, която ми напомни, че почти не съм спала предната нощ, че току-що съм изпила чаша вино и че трябва да си легна.
В малката ми спалня в задната част на къщата имаше само един гардероб и метална рамка за легло с хлътнал матрак на старомодни пружини, които изскърцаха, когато седнах отгоре им. Прозорецът гледаше право на север и можех да видя острите оголени скали и разрушения замък Слейнс високо над тях с червените му стени, които се открояваха на фона на небето. Бях обаче прекалено уморена, за да обърна особено внимание на изгледа.
Леглото изскърца шумно, когато легнах отгоре му, но да заровя умореното си лице в меката, хладна калъфка на възглавницата бе истинско удоволствие, а щом се плъзнах в топлината на приятно ухаещите чаршафи и одеяла, усетих как съзнанието ми се замъглява.
Трябваше да заспя.
Но когато затворих очи, не видях нито тъмнина, нито сън.
Това, което видях, бе река и зелени хълмове с дървета под синевата на лятното небе. Въпреки че не познавах мястото, картината упорито отказваше да си отиде; продължи да се върти в съзнанието ми като кадри на филм, докато накрая умората съвсем се отля от тялото ми.
Надигнах се и отидох да пиша.
II
Тя сънуваше дърветата, вълнистите западни хълмове и реката Дий, танцуваща под слънчевата светлина отвъд зелените поля, и мекото полюшване и допира на високите треви, които се навеждаха пред нея, докато вървеше. Усещаше свежия утринен въздух, студения нежен бриз и щастието, което струеше от него, докато някъде наблизо майка й си тананикаше мелодия, която София не можеше да си спомни наяве — чуваше я единствено в сънищата си.
Когато отвори очи, песента бе изчезнала — думи, мелодия, всичко. И слънцето бе изчезнало. Тук светлината бе по-мрачна и сива и не можеше да достигне до ъглите на стаята, потопени в тъмнина, при все че от това, което София бе видяла предната вечер на пламъка на свещта, имаше малко неща, които да могат да се крият в сенките. Стаята бе обзаведена съвсем просто, един-единствен гоблен се опитваше да омекоти потискащата сивота на каменните стени, а над камината беше окачен портретът на някаква жена с тъжни очи. Камината бе прекалено малка, за да се пребори успешно със студа и вятъра, който виеше и се блъскаше в покрития с пръски от дъжда прозорец.
Тя се уви с едно одеяло, надигна се от леглото и прекоси стаята, за да види какъв е изгледът навън. Надяваше се за хълмове или дървета… при все че не си спомняше да е видяла дървета наоколо, когато снощи се приближиха до замъка. В действителност тази част на Шотландия изглеждаше съвсем безплодна и гола, с изключение на прещипа и високите, дебели треви, които растяха близо до морето. Може би солта не позволяваше нещо по-деликатно да порасне тук.
Дъждът отново изсипа сърдито поток вода по прозореца, докато се приближаваше към него. За миг София не можа да види нищо, после вятърът превърна водата в тънки линийки, които потекоха на криволици надолу и й позволиха да види какво има отвъд стъклото.
Гледката бе неочаквана и я остави без дъх. Пред нея се простираше необятното море. Сякаш се намираше на борда на някой кораб, на разстояние, измерващо се в дни, между него и сушата, без да я заобикаля нищо друго, освен сивото небе и бурните вълни, които се носеха към хоризонта и отвъд него, към безкрайността. По време на вечерята снощи графинята на Ерол я бе предупредила, че стените на замъка Слейнс на места са били строени много близо до скалите, ала на София й се струваше, че тези стени трябва да са издигнати от самите скали, за да може от стаята й да има такъв изглед, и че не е възможно отдолу да има нещо друго, освен могъща скала и пропаст, която се спуска все по-надолу и по-надолу към кипящата морска пяна, разбиваща се в каменния бряг.
Вятърът яростно запрати нов поток дъждовна вода и го изсипа върху прозореца й. София се обърна, отиде до малката камина и извади от гардероба най-хубавата си рокля, за да изглежда колкото се може по-представителна. Някога тази рокля бе принадлежала на майка й и съвсем не бе толкова модерна като тази, която бе носила графинята предната вечер, но нежният син цвят й отиваше, и с грижливо сресана и вдигната коса момичето се чувстваше по-способно да се изправи лице в лице с това, което го очакваше.