— Винаги ли е толкова спокоен? — попитах, докато го гледах.
— Защо, изобщо ли не ти е идвало наум, че може да ми се роди спокойно бебе?
Очите на Джейн бяха пълни със смях, защото тя бе съвсем наясно със собствения си характер. Определено не бе човек, когото бих нарекла спокоен. Имаше желязна воля, бе предприемчива и преливаща от енергия — толкова жизнена, че по някакъв начин ме караше да се чувствам безцветна и безлична. И уморена. Не можех да издържам на темпото й.
Нещата не се подобряваха от вирусното заболяване миналия месец, което ме беше заставило да прекарам Коледа в леглото, бе ме лишило от цялата радост по посрещането на Нова година и бе дотам упорито, че дори сега, седмица по-късно, все още не бях се възстановила напълно. Трябваше обаче да призная, че дори и когато здравословното ми състояние бе отлично, енергията на Джейн неизмеримо надвишаваше моята.
Точно това бе причината да се сработваме толкова добре и аз да избера нея за своя агентка. Самата аз никак не умеех да се оправям с издателите — прекалено лесно се предавах. Не можех да понасям конфликтите, затова се бях научила да оставям всичко в ръцете на Джейн и тя бе водила моите битки вместо мен с голям успех. Ето защо на трийсет и една години имах зад гърба си четири романа, обявени за бестселъри, и свободата да живея, където искам и както пожелая.
— Как е къщата във Франция? — попита тя, както винаги неизбежно връщайки се към работата ми. — Все още ли си в Сен Жермен ан Ле?
— Всичко там е наред, благодаря. И да, все още съм там. Това ми помага да предам подробностите както трябва. Дворецът там е централен за сюжета — повечето действия се разиграват в него.
Сен Жермен бе подаръкът, който френският крал беше направил на потърсилите убежище при него крале на Шотландия от династията Стюарт през първата година на изгнанието им. Именно там първо старият, а после и младият крал Джеймс бяха разположили двора си от лоялни поддръжници, които бяха заговорничили и планирали възстановяването на династията в съюз с благородниците на Шотландия по време на три злополучни якобитски въстания. Централен персонаж в моята история трябваше да бъде Натаниъл Хук — ирландец, пребиваващ в Сен Жермен, който ми се бе сторил идеалният герой за роман, тъй като в характера му се отразяваха целия смут и интригантство на онова време.
Той бил роден през 1664, една година преди избухването на чумната епидемия в Лондон и четири години след завръщането на Чарлс II на трона на съсипаната Англия. Когато той умрял и на трона се възкачил неговият брат католик Джеймс, Хук взел участие в бунта срещу него, но след това преминал на другата страна, изоставил протестантството, приел католическата вяра и се превърнал в един от най-енергичните поддръжници на Джеймс. Усилията му обаче не променили нищо.
Английската нация била протестантска и никой крал католик не би могъл да се надява да се задържи на трона. Правото на Джеймс над короната било оспорено от собствената му дъщеря Мери и съпруга й Уилям Орански. А това означавало война.
Натаниъл Хук бил в центъра на събитията. Той се сражавал за Джеймс в Шотландия, бил заловен като шпионин и затворен в страховития Тауър в Лондон. След освобождението си незабавно грабнал отново меча си, за да се бие за Джеймс, а когато битките приключили и Уилям и Мери установили твърд контрол над страната и трона, а Джеймс побягнал в изгнание, Хук го последвал във Франция.
Той обаче не се примирил с поражението. Вместо това използвал многобройните си таланти да убеди хората около себе си, че едно добре организирано нападение, осъществено едновременно от френския крал и от шотландците, би могло да постави нещата отново на мястото им и да върне изгнаниците от династията Стюарт на трона, който им принадлежал по право.
Този удар почти се увенчал с успех.
Историята помни трагичната развръзка на битката при Кулодън и разгрома на Чарлс, известен като Хубавия принц Чарли, години след времената на Хук. Но принц Чарли и якобитите, поддръжниците на Джеймс и на Стюартите, се оказали най-близо до постигането на целта си не през онази студена зима в Кулодън. В действителност това станало през пролетта на 1708, когато по идея на Хук една флота с френски и шотландски войници дебаркирала на брега на Шотландия при Фирт ъф Форт. На борда на флагманския кораб бил шестнайсетгодишният Джеймс Стюарт — не онзи Джеймс, който избягал от Англия, а синът му, когото мнозина не само в Шотландия, а и в Англия, приемали за свой истински крал. На брега цяла армия от планинци и лоялни шотландски благородници чакали с нетърпение да го приветстват и да обърнат силата си срещу отслабените армии на юг.