Сега трябва да премина към онова, което се случи с мен по-нататък — отново проява на случайност, макар в крайна сметка тя да се оказа стократно по-жестока със своите последствия, защото за известно време останах с впечатлението, че съдбата е започнала да ми се усмихва. Бях изправен пред необходимостта да платя дълг, както тя дръзко бе обещала на аптекаря от мое име, а ми бе добре известно колко гибелен може да бъде скандал с аптекар, ако търсиш познание чрез експерименти. Не платиш ли, следващия път ти отвръщат с отказ — и не само те, ами цялата им гилдия на голямо разстояние околовръст, дотолкова са сплотени. А при моите обстоятелства подобно препятствие би се оказало последната сламка. Дори това да бе последното ми пени, по никой начин не бих могъл да встъпя в кръга на английските философи в качеството си на несъстоятелен длъжник.
Ето защо се осведомих как да стигна до магазина на господин Крос, отново изминах половината от Главната улица, отворих дървената врата и се озовах в топлото помещение. Вътре беше много приятно, отлично обзаведено, каквито са всички английски магазини, с прекрасен щанд от кедрово дърво и красиви, много модерни бронзови везни. Облъхна ме аромат на билки и подправки, докато стратегически се придвижвах по излъскания дъбов паркет, така че да се озова с гръб към пламтящия огън в камината с нейната изящно резбована полица.
Собственикът, внушителен наглед мъж над петдесет, в очевидна хармония с живота, обслужваше клиент, който, както личеше, не бързаше заникъде и облакътил се на щанда, водеше непринуден разговор. Купувачът изглеждаше около две години по-възрастен от мен, имаше подвижно живо лице и умни, макар и леко присмехулни очи под гъсти извити вежди. Облеклото му бе смесица между пуританска строгост и модни елементи. С други думи — имаше добра кройка, но в скучен кафяв цвят.
При цялата непринуденост на обноските си клиентът изглеждаше донякъде смутен и аз забелязах, че господин Крос се забавлява за негова сметка.
— И ще ви топли през зимата — подхвърли аптекарят с широка усмивка. Клиентът смръщи лице като от болка. — Но като дойде пролетта, трябва да се покрие с мрежа, че току-виж птиците започнали да си вият гнездо там — продължи и прихна.
— Стига вече, Крос — запротестира събеседникът му, а после и сам се разсмя. — Струваше ми дванайсет марки…
Крос бе нападнат от нов пристъп на смях и скоро двамата се превиваха истерично.
— Дванайсет марки! — изхриптя задавен аптекарят.
Самият аз, неочаквано за себе си, се изкикотих развеселен, та макар да нямах и най-бегла представа за какво говорят. Нито пък знаех прието ли е в Англия да се присъединяваш към чуждото веселие, но честно казано, не ме бе грижа. Приятната топлина в аптеката, искреният добродушен смях на двамата мъже, уловили се за тезгяха, за да не се катурнат обезсилени на пода, възбудиха у мен желание да се посмея с тях — така да се каже, да отпразнувам първото си съприкосновение с приятно човешко общество, откакто бях слязъл от кораба в тази страна. И незабавно се ободрих, защото, както казва Гомесий, веселието лекува много недъзи на духа.
Само че тихият ми смях привлече вниманието им и господин Крос се опита да си придаде вид на важно достойнство, каквото изискваше неговото занятие. Събеседникът му също влезе в тон и двамата се обърнаха към мен. В продължение на няколко минути се възцари сурова тишина, но после по-младият ме посочи с пръст и двамата отново изгубиха контрол над себе си.
— Двайсет марки! — Викна младият, като направи жест към мен и удари с юмрук по тезгяха. — Най-малко двайсет!
Приех това като най-близкото до представяне, което май щях да получа, и с известна предпазливост отправих вежлив поклон към тях. Подозирах някоя обидна шега за моя сметка, защото е известно, че англичаните обичат да осмиват чужденците, самото съществуване на които им изглежда неописуемо забавно.