Выбрать главу

Моят поклон — като от равен към равни, — безупречно изпълнен в хармонично равновесие между изнесения напред ляв крак и изящно повдигната дясна ръка, отново ги хвърли в истеричен смях, а аз стоях там с безстрастието на стоик и чаках бурята да отмине. Когато накрая смехът им затихна, те избърсаха очи, изсекнаха се и се постараха да си придадат вид на цивилизовани хора.

— Трябва да ви помоля за извинение, господине — рече аптекарят Крос, който пръв си върна дар слово, а с него и любезността. — Само че моят приятел тук е решил да следва модата и да се разхожда със сламен покрив на главата. А аз се постарах да го уверя колко му отива.

Той отново се ухили до ушите, а другият мъж смъкна перуката си и я хвърли на земята.

— Най-после чист въздух! — възкликна благодарно и прекара пръсти през гъстата си дълга коса. — Боже мили, голяма жега беше под нея.

Най-сетне започвах да схващам каква е работата: модата на перуките се бе добрала до Оксфорд — няколко години след като се бяха утвърдили в повечето страни като необходим аксесоар към елегантното мъжко облекло. Аз самият носех перука след като я придобих като символ на встъпването ми в света на зрелите хора.

Разбирах, естествено, защо ги разсмива така, но усещането за превъзходство на светския човек при среща с провинциали взе връх. Самият аз, когато се сдобих с перука, не свикнах веднага с нея и единствено настояванията на приятелите ме заставиха да упорствам. Е, то се знае, турчин или индиец, озовал се на нашите брегове, наистина би могъл да се чуди как така мъж, получил от природата буйна коса, остригва голяма част от нея, та да може да носи чужда. Но модата не съществува заради комфорт и крайното неудобство на перуката води до заключението, че тя е много модна.

— Струва ми се — заговорих, — ще я носите с по-голяма лекота, ако подкъсите собствената си коса. Така натискът ще отслабне.

— Да си подкъся косата? Боже милостиви, така ли се правело?

— Опасявам се, че да. Красотата иска жертви.

Той сърдито подритна перуката.

— Ами ще си ходя грозен тогава — отсече, — защото няма да се покажа пред хора с това. След като накара Крос да изпадне в конвулсии, представете си как ще подейства на студентите в града. Късмет ще имам да си отърва кожата.

— Но навсякъде другаде перуките са върхът на модата — отбелязах. — Дори холандците ги носят. Всичко опира до точния момент според мен. След няколко месеца или най-много година ще ви обсипят с насмешки и камъни, ако не сте с перука.

— Ха! Каква нелепост! — махна с ръка той, но все пак вдигна перуката от пода и я постави на по-сигурно място върху щанда.

— Сигурен съм, че джентълменът не е влязъл да обсъжда модата — намеси се Крос. — Нищо чудно дори да желае да купи нещо. И такива случки имаме тук.

Поклоних се.

— Не. Дойдох да платя нещо. Разбрах, че преди малко сте отпуснали кредит на едно момиче.

— О, малката Блънди. Вие ли сте човекът, когото спомена?

Кимнах.

— Както изглежда, позволила си е известна волност с парите ми. Дойдох да уредя нейния… или по-скоро своя дълг.

Крос изръмжа.

— Да знаете, че няма да ви се плати. Не и с пари.

— Така изглежда. Но вече е късно за това. А и наместих счупения крак на майка ѝ, интересно ми беше да проверя ще се справя ли. Учил съм го на теория в Лайден, но не се бях пробвал върху жив пациент.

— Лайден? — обади се младият мъж с внезапен интерес. — Познавате ли Силвиус?

— Много добре — отвърнах. — Учих анатомия при него и той ми даде препоръчително писмо до джентълмен на име Бойл.

— Ама защо не казахте веднага? — рече той, отиде до врата в дъното на магазина и я отвори. Видях зад нея коридор и стълби.

— Бойл? — провикна се. — Горе ли си?

— Напразно крещите — обади се Крос. — Аз ще ви отговоря. Няма го, отиде в кафенето.

— А! Е, нищо, ще го намерим там. Впрочем, как е името ви?

Представих се. Той ми се поклони в отговор и каза:

— Ричард Лоуър на вашите услуги. Лекар. Почти.

Отново се поклонихме един на друг, а после той ме шляпна по рамото.

— Ами да вървим! Бойл ще ви се зарадва. В последно време тук сме изолирани от всичко.

По пътя към кафенето на Тилярд, което беше съвсем наблизо, той ми обясни, че закваската на интелектуалния живот в града изгубила активност след връщането на краля.

— Но аз съм чувал, че Негово Величество бил голям поклонник на науките — казах.

— Такъв е, когато успее да отклони внимание от метресите си. Там е бедата. При Кромуел кретахме някак тук, а всички доходни длъжности попаднаха в ръцете на месари и търговци на риба. Сега, като се върна кралят, всички, чието положение им позволява да вкусят от щедростта му, се преместиха в Лондон, а ние останахме тук да лапаме мухи. Вероятно рано или късно аз самият ще се опитам да си създам име там.