— Затова ли ви хрумна за перуката?
Той направи гримаса.
— Може да се каже. В Лондон трябва да си дързък, та да бъдеш забелязан. Рен беше тук преди няколко седмици — той ми е приятел, чудесен човек, — издокаран като същински паун. Замислил е пътуване до Франция и щом се върне, сигурно ще трябва да заслоним очи, като го гледаме, та да не ни ослепи.
— А господин Бойл? — осведомих се с леко попарени надежди. — Той в Оксфорд ли е решил да остане?
— Да, засега поне. Но пък той е щастливец. Има толкова пари, че не му е нужно да се натиска за доходна длъжност като нас.
— О! — изрекох с огромно облекчение.
Лоуър ми хвърли поглед, сякаш му беше ясно какво си мисля.
— Баща му беше един от най-богатите хора в кралството и горещ привърженик на стария крал, благословена да е паметта му, както е редно да му пожелаваме. То се знае, богатството се постопи, но за Бойл остана достатъчно, че да го освободи от грижите на простосмъртните.
— А!
— Чудесен човек е за общуване, стига да ви влече философското познание, което е основният му интерес. Ако ли не, няма да ви удостои с внимание.
— Вложих много усилия в някои опити — посочих скромно. — Но се опасявам, че съм новак още. Онова, което не знам и не разбирам, много превишава известното и понятното ми.
Отговорът ми изглежда му достави голямо удоволствие.
— В такъв случай ще се озовете в подходяща компания — усмихна се той. — Като прибавите всички нас, невежеството ни ще се окаже почти пълно. Но все пак оставяме драскотина на повърхността. Пристигнахме — съобщи и влязохме в същото онова кафене.
Госпожа Тилярд се приближи и отново ми поиска пени, но Лоуър я отпрати с махване на ръка.
— Я стига глупости, мадам — засмя се. — Няма да искате пари от приятеля ми за вход в този бардак, я.
Лоуър гръмко се разпореди незабавно да ни сервират кафе и хукна по стълбите към същата зала, която бях избрал при първото си посещение. В този момент бях поразен от ужасна мисъл: ами ако Бойл се окажеше онзи неприятен човек, който бе отпратил момичето?
Само че седящият в ъгъла мъж, към когото се насочи Лоуър, нямаше ни най-малко сходство с него. Вероятно следва да прекъсна разказа си и да опиша почитаемия Робърт Бойл, човека, обсипван с похвали и почести като никой друг философ от векове насам. Първото, което забелязах, бе относителната му младост. Репутацията му бе създала у мен представа, че е най-малкото над петдесет. Но той вероятно беше само с няколко години по-възрастен от мен. Беше висок, слаб и очевидно с крехко здраве. Бледото му изпито лице с неочаквано чувствена уста и непринудената осанка веднага подсказваха благородно потекло. Не изглеждаше сърдечен, по-скоро надменен, сякаш напълно съзнаваше своето превъзходство и очакваше и околните да са наясно за него. Както по-късно научих, това беше само част от историята, защото неговото великодушие и щедрост не отстъпваха на гордостта му; високомерието му в равна степен бе балансирано от смирение, знатността му — от благочестивост, а суровостта му — от милосърдие.
И все пак той бе човек, към когото трябваше да пристъпиш предпазливо, защото Бойл, макар да толерираше някои твърде кошмарни създания, защото притежавали определен талант, не търпеше шарлатани и глупци. Приемам за върховна чест в живота си, че бях допуснат за известно време да общувам отблизо с него. Загубата на връзките ни бе един от най-болезнените удари, стоварвали се върху мен.
Въпреки своето богатство, репутация и произход той допускаше фамилиарност от страна на близкия си кръг, част от който очевидно бе и Лоуър.
— Господин Бойл — рече той, като се приближихме, — един италианец е дошъл да поднесе коленопреклонни почести пред олтара ви.
Бойл ни изгледа с повдигнати вежди, после си позволи мимолетна усмивка.
— Добър ден, Лоуър — изрече сухо.
Още тогава забелязах, а и в последствие се убедих, че Лоуър постоянно допуска гафове в общуването си с Бойл, като се смяташе за равен нему в сферата на науката, а от друга страна си личеше ниското му самочувствие заради по-долното му положение в обществото и по тази причина се люшкаше между фамилиарничене и почтителност, която, макар и да не бе угодничене, все пак издаваше неувереност и плахост.
— Нося ви поздрави от доктор Силвиус от Лайден, господине — заговорих. — Като разбра, че ще пътувам в Англия, предположи, че ще позволите да ви се представя.