— Как е тя?
Обърнах се. Гласът ѝ звучеше кротко и тя се държеше по-пристойно от преди.
— Никак не е добре — отвърнах без заобикалки. — А ти не би ли могла да се грижиш по-добре за нея?
— Налага се да работя — каза тя. — Сега, когато майка ми нищо не припечелва, положението ни стана още по-тежко. Помолих няколко души да я нагледат, но явно никой не се е отбил.
Изсумтях нещо неразбрано, леко сконфузен, че не съм се досетил за тази проста причина.
— Ще оздравее ли?
— Рано е да се каже. Ще оставя раната да позасъхне, после отново ще я бинтовам. Боя се, че развива треска. Може и всичко да се размине, но това ме тревожи. Проверявай на половин час не се ли усилва треската и колкото и странно да звучи, завивай я добре.
Тя кимна, сякаш ме разбираше, макар че за такова нещо и дума не можеше да става.
— В случай на треска — взех да обяснявам снизходително — се действа или с подсилване, или с противопоставяне. Подсилването довежда болестта до предела ѝ и я прогонва, като освобождава пациента от причината. Противопоставянето я възпрепятства и търси възстановяване на естествената хармония на тялото. Така че на високата температура може да се противостои, като се поставя лед на болния и той бива обтриван със студена вода, или пък обратното — бива добре завит. Избирам второто, тъй като тя е много отслабнала и по-силно лечение може да я убие, преди да подейства.
Тя се приведе и старателно зави отвсякъде майка си, а после с неочаквана нежност приглади косата ѝ.
— На мен самата ми се искаше да направя точно това — каза тя.
— А сега имаш за него и моето одобрение.
— Да, наистина съм щастливка — промълви, погледна ме и улови подозрение в очите ми. — Простете, господине. През ум не ми е минавало да ви нагрубявам. Мама ми разказа колко умело и грижливо сте се отнесли с нея и двете сме ви дълбоко признателни. Искрено моля да ме извините за дръзките думи. Много се боях за нея и бях обидена, задето се отнесоха така с мен в кафенето.
Махнах с ръка, странно трогнат от виновния ѝ тон.
— Нищо, нищо. Но кой беше човекът, с когото разговаря там?
— Едно време работех у тях — отговори тя, като все още не откъсваше поглед от майка си. — Винаги бях добросъвестна и старателна. Вярвам, че заслужавах по-добро отношение.
Тя ме погледна и се усмихна с такава кротост, че почувствах как сърцето ми се свива.
— Но както се вижда, приятелите ни отхвърлят, а ни спасяват непознати. Още веднъж ви благодаря, господине.
— Няма защо. Само не очаквай чудеса.
В един миг се озовахме на границата на друга, по-голяма близост — тази странна девойка и аз, — но мигът отмина също тъй внезапно, както бе настъпил. Тя се поколеба, преди да заговори… и вече беше късно. Сега и двамата се постарахме да възстановим подобаващи отношения и се изправихме.
— Ще се моля за чудо, макар да не го заслужавам — каза тя. — Ще дойдете ли пак?
— Утре, стига да успея. Ако се влоши, потърси ме при господин Бойл. А сега, относно плащането… — продължих забързано.
На идване бях решил, че след като така или иначе няма да получа пари, по-добре е да го приема спокойно. И дори да го превърна в заслуга. С други думи, възнамерявах да се откажа от хонорара. Това ме преизпълни с гордост, още повече на фона на собственото ми безпаричие. Ала съдбата ми се бе усмихнала и аз прецених, че ще е добре да поделя късмета си.
Уви, думите замряха на езика ми още преди да съм довършил фразата. Тя устреми към мен поглед, изпълнен с огнено презрение.
— А, да, плащането! Как можах да си помисля, че ще забравите за него? Трябва да го уредим незабавно, нали така?
— Естествено — казах, изумен от мигновеното ѝ и пълно преобразяване, — аз мисля, че…
Но по-нататък не стигнах. Момичето ме поведе към мизерно и влажно помещение в дъното на къщата, където тя — или някое друго добиче, не можех да кажа — нощуваше. На пода имаше груб сламеник. Прозорец нямаше и вътре се усещаше дъх на кисело и спарено.
С рязко движение, от което бликаше неистово презрение, тя легна на дюшека и вдигна полата си.
— Е, хайде, лекарю — процеди насмешливо, — ела си вземи заплащането.
Видимо потръпнах, после се изчервих от гняв, когато най-сетне смисълът на ставащото стигна до замъгления ми от ейл ум. Още повече ме притесни мисълта, че новите ми приятели именно така биха могли да изтълкуват мотивите ми. И най-вече се ядосах как бе поругано великодушието ми.