Бойл кимна, а на Лоуър като че му се искаше да зададе някой и друг въпрос, но като забеляза, че се съсредоточих, за да представя опитите си в най-добър вид, реши да не ме прекъсва.
— Порази ме също това, че кръвта мени своята консистенция. Обръщали ли сте внимание как, като мине през белите дробове, напълно променя оттенъка си?
— Признавам си, че не — отвърна Лоуър замислено. — Макар да знам, естествено, че в буркан цветът ѝ става друг. Но причината ни е известна, нали? По-тежките меланхолични елементи в кръвта се утаяват и затова отгоре е по-светла, а надолу е по-тъмна.
— Не — отсякох твърдо. — Затворете буркана и цветът няма да се промени. И не намирам обяснение как подобно разделение би могло да протече в белите дробове. Само че когато кръвта излиза от белите дробове — във всеки случай при котките е така, — тя е много по-светла, отколкото при влизането си в тях. От което следва, че от нея като че се извлича тъмността.
— Би трябвало да разрежа котка и сам да проверя. Вашата жива ли беше?
— Да, за известно време. Възможно е в белите дробове от кръвта да се извличат някакви вредни елементи, просмукват се през тъканта като през сито, след което биват издишвани. По-светлата кръв е пречистената субстанция. Та нали е общоизвестно, че издишваният въздух често има неприятен мирис.
— А не сте ли мерили две чаши кръв, за да проверите дали теглото ѝ не се изменя? — намеси се Бойл.
Леко се изчервих, защото не ми беше хрумнала тази мисъл.
— Съвършено очевидно е, че това трябва да бъде следващата крачка — продължи Бойл. — Естествено, може да се окаже загуба на време или пък да се открие нова насока за изследвания. Но това е второстепенен момент. Моля, продължете.
Ала след като бях допуснал този елементарен пропуск, изгубих желание да говоря по темата; отщя ми се да ги приобщя към по-фантастичните полети на фантазията си.
— Ако се съсредоточим върху две хипотези — казах, — възниква проблемът как да проверим коя е вярната: изхвърля ли кръвта нещо в белите дробове, или добавя нещо от там?
— Или пък и едното, и другото? — предположи Лоуър.
— Или пък и едното, и другото — съгласих се. — Вече съм обмислял как да организирам опита, но в Лайден нямах нито време, нито нужните приспособления, за да продължа с тези изследвания.
— А именно?
— Ами ето какво… — започнах малко притеснено. — Ако целта на дишането е да изхвърли излишната топлина и отровните странични продукти на ферментацията, тогава въздухът сам по себе си няма никакво значение. И ако поставим животно във вакуум…
— Схванах — прекъсна ме Бойл и погледна към Лоуър. — Искате да се възползвате от вакуумната ми помпа.
Всъщност идеята не ми беше хрумвала, преди да заговоря. Странно, при положение, че вакуумната помпа на Бойл беше толкова знаменита, почти не бях помислял за нея от пристигането си в Оксфорд, както не бях и сънувал, че може да имам възможност да се възползвам от нея. Тази машина беше толкова сложна, великолепна и скъпа, че беше известна на любознателните хора из цяла Европа. Сега, то се знае, подобни приспособления са много разпространени, но тогава в християнския свят навярно бяха само две, като машината на Бойл бе по-доброто устройство — дотолкова хитроумно, че на никого не се бе удало да го възпроизведе, нито пък резултатите, получени от него. Разбира се, използването ѝ беше строго ограничено. Само на малцина бе позволено да я наблюдават в действие, какво ли оставаше да я използват при опити. Допуснах огромна дързост само като се докоснах до тази тема. Най-малко от всичко би ми се искало да получа отказ. Бях си поставил за задача да спечеля доверието му и да предизвикам сега недоволството му, би било пагубно.
Но ми се размина. Бойл се замисли, после кимна.
— И как бихте подходили?
— Подходящи са мишка, плъх, дори птица. Поставяте я под камбаната и изтегляте въздуха. Ако предназначението на дишането е избавяне от вредните пари, тогава вакуумът ще предостави повече пространство и съществуването на животното ще стане дори по-леко. Но ако за дишането е необходимо в кръвта да влиза въздух, то тогава вакуумът ще разболее животното.