Предполагам, той винаги е бил наясно, че нищо такова няма да направя и че в действителност просто съм запленен от идеи и хора, които бяха толкова вълнуващи, колкото и опасни. Ето защо не възрази, когато му написах за твърдението на професор, който, макар и да четеше лекции по риторика, посвещаваше значителна част от времето си да изучава последните достижения на натурфилософията. Този човек много беше пътешествал и твърдеше, че всички онези, които са ангажирани с изследвания на природни феномени, не бива повече да се отнасят с пренебрежение към Нидерландия и Англия. След много месеци под крилото му аз се заразих от ентусиазма му и тъй като нищо не ме задържаше в Падуа, помолих за позволение да посетя тези страни. Бидейки благ по природа човек, баща ми веднага даде съгласието си и получи разрешение за мен да напусна пределите на Венецианската република, като в същото време даде разпореждане на банкерите си във Фландрия редовно да ме снабдяват с пари.
Мина ми през ума да се възползвам от предимствата на положението си и да се отправя на път по море, но после реших, че за да обогатя знанията си, трябва да видя възможно най-много, а за тази цел по-подходящо е да се движиш с карета, вместо да пиянстваш с екипажа на кораб в продължение на три седмици. Държа да добавя, че винаги съм страдал много силно от морска болест — слабост, която никога не съм имал желание да призная, защото макар Гомесий да твърди, че тя лекува душевната тъга, така и не съм го установявал в опита си. И все пак в течение на пътуването ми моето мъжество отслабна, а после напълно се изпари. Стигнах до Лайден само за девет седмици, но изпитваните от мен страдания неумолимо отвличаха вниманието ми от вижданото наоколо. Когато веднъж затънахме в калта, прекосили наполовина алпийски проход, дъждът валеше като из ведро, единият кон окуця, а единственият ми спътник беше свиреп на вид войник, реших, че и най-яростната буря в Атлантическия океан е за предпочитане пред подобни мъчения.
Само че обратният път беше също тъй дълъг като този напред и аз добре знаех какви насмешки и презрение ще си навлека, ако се върна отслабнал, болен и посрамен в родния град. Твърдо убеден съм, че срамът е най-силното от всички известни на човек чувства; множество открития и значими пътешествия са извършени поради страх от позор, който би бил неминуем, в случай че начинанието не бъде завършено. И така, тъгуващ по топлината и удобствата на родния ми край — англичаните си имат име за тази болест, „носталгия“, която смятат за следствие от нарушено равновесие при несвойствена окръжаваща среда, — продължих пътя си раздразнен и страдащ, докато не пристигнах в Лайден, където посещавах школа по медицина като човек от благородническото съсловие.
За този знаменит университет е написано толкова много, а той има толкова малко отношение към повествованието ми, та е достатъчно да спомена, че почерпих много знания от двамата избрани от мен професори, блестящи в своята сфера — единият преподаваше анатомия, а другият — дейността на органите в съвкупност. Освен това пътувах из Нидерландия и прекарвах време в обществото на извънредно достойни хора, мнозина от които англичани, и аз малко или много научих от тях езика им. Тръгнах си от страната по една-единствена причина: така се разпореди добрият ми загрижен баща — само по тази причина и по никаква друга. Извести ме с писмо, че в лондонската кантора не всичко било наред и се налагало член от семейството да се заеме с това, защото вече нямал доверие на никого друг. Макар да се ориентирах слабо в тънкостите на търговията, бях доволен, че имам възможност да се покажа като примерен и послушен син. Така че освободих прислужника си, приведох в ред личните си дела и отплавах от Антверпен, за да видя какво се случва там. В Лондон пристигнах на 22 март 1663 година, като разполагах само с няколко лири, тъй като сумата, която платих на единия професор за обучението, почти изчерпа средствата ми. Но не се тревожех, тъй като вярвах, че ми се налага само да измина кратко разстояние от пристанището до кантората, управлявана от агента на баща ми, и всички грижи ще останат зад гърба ми. Какъв наивник бях! Изобщо не успях да открия Ди Пиетро, а негодникът Джон Манстън отказа да ме приеме. Той отдавна вече е покойник; моля се за душата му, но се надявам милостивият Господ Бог да не се е вслушал в молбите ми, тъй като знае също така добре като мен, че колкото по-дълго гори в пламъците на ада, толкова по-справедливо ще е възмездието му.