Бойл обмисли думите ми и кимна.
— Да — рече. — Отлична идея. Можем да се заемем с това още сега, ако желаете. А и защо не? Да вървим. Машината си стои в готовност и нищо не ни пречи да го предприемем веднага.
Той тръгна към съседното помещение, видяло много от най-прекрасните му опити. Вакуумната помпа — едно от най-изкусните приспособления, които някога бях виждал, — беше върху масата. Онези, на които тя не е известна, получават препоръката ми да се запознаят с превъзходните гравюри в Opera Completa7 на Бойл; тук просто ще кажа, че това е твърде сложен уред, изработен от бронз и кожа, с дръжка, прикрепена към голяма стъклена камбана, и набор от клапани, през които изтласкваният от два мяха въздух минава в едната посока, но не и в другата. С негова помощ Бойл бе демонстрирал вече немалко чудеса, включително опровержение на твърдението на Аристотел, че природата не търпи празно пространство. Както казваше с рядка за него шеговитост, възможно бе природата и да не обича празните пространства, но се примирява с тях, ако бъде принудена. Вакуумът — пространство, напълно освободено от каквото и да било съдържание — действително може да бъде създаден и притежава различни странни свойства. Докато внимателно разглеждах уреда, Бойл ми разказваше как звънящата камбанка под стъкления купол престава да звучи, когато около нея се създава вакуум; и колкото по-съвършен е вакуумът, толкова повече отслабва звукът. Твърдеше, че дори е намерил обяснение на този феномен, но не пожела да го сподели с мен. Сам съм щял да го видя в опита с животното, дори и той да не се получел.
Птицата бе гълъбица, която нежно гукаше, докато Бойл я вадеше от клетката ѝ и я поставяше под стъкления свод. Когато всичко беше готово, той даде знак, помощникът приведе в движение меховете и въздухът засвистя през клапаните.
— Колко време се изисква? — попитах с жива любознателност.
— Няколко минути — отвърна Лоуър. — И съм убеден, че песента ѝ затихва. Чувате ли?
Гледах с интерес пернатата твар, проявяваща много признаци на телесно страдание.
— Прав сте. Но причината вероятно е в това, че птицата не е склонна повече да произвежда звуци.
Не успях да се доизкажа, когато гълъбицата, допреди миг пърхаща оживено под купола, натъкваща се на невидима стена, която чувстваше, но не можеше да докосне, се повали по гръб и разтвори клюн. Очите ѝ изхвръкнаха, а крачката ѝ заподритваха немощно.
— Небеса! — възкликнах.
Лоуър сякаш не ме чу.
— Защо да не пуснем отново въздух, та да видим какво ще се случи?
Клапаните бяха обърнати и вакуумът се запълни със съскане. Птицата все още лежеше и се мяташе, но беше видно, че изпитва голямо облекчение. След малко се изправи, изтръска перушина и възобнови опитите си да полети.
— Ето го и края на една хипотеза — заключих.
Бойл кимна и даде знак на помощника да повтори опита. Тук дължа да отбележа необичайната доброта на този забележителен човек, който забраняваше да се използва едно и също животно в повече от една серия експерименти заради търпените от него мъки. След като бе изпълнило дълга си да обогати човешките знания, то или беше пускано на свобода, или в краен случай бе умъртвявано.
До този ден дори не ми беше идвало на ум, че друг експериментатор може да споделя възгледите ми по тази тема, и се зарадвах, че най-сетне съм открил човек, чиито чувства се оказаха сходни с моите. Опити трябва да се провеждат, няма съмнение, но понякога, докато наблюдавам лицата на колегите си, заети да режат опитни образци, забелязвам удоволствие по тях и подозирам, че агонията продължава по-дълго, отколкото е необходимо за получаване на данни. Веднъж в Падуа бе прекъсната вивисекция на куче, когато лаборантка, потресена от жалните вопли на разрязаното животно, го удуши пред пълна аудитория със студенти, огорчени и възмутени, задето демонстрацията на опита е прекъсната по този начин. Подозирах, че от всички присъстващи единствен аз съчувствах на жената и ѝ бях благодарен; ала тутакси се засрамих от женската си слабост. Подозирам, че причина за нея бе възторгът, изпитван от мен в детството ми, когато ми четяха житието на свети Франциск, който обичал и почитал всички Божии творения.
Бойл обаче бе стигнал до тези изводи далеч по-методично (колко типично за него!) и то се знае, не под влияние на възпоминания от околностите на Асизи. С убеждението, че един джентълмен трябва да оказва християнско милосърдие към низшите съсловия, той приемаше, че хората — джентълмените на Божието творение — следва на свой ред да бъдат милосърдни към животните, над които им е дадена власт. И макар да използваше хора и животни по силата на законните си права, непоколебимо вярваше, че всякаква жестокост трябва да бъде избягвана. Ето как добрият католик и убеденият протестант се оказаха в пълно единомислие и сърдечната доброта на Бойл ме покори още повече.