Думите му ме удивиха. Макар някои стари лекари да се противопоставят решително на аутопсията, все още свързана с големи неприятности от страна на църковните служители, в Италия тя е призната като неотменна част от занятията по медицина. Нима човек като Бойл би могъл да има възражения?
— Не, не, той не възразява срещу анатомизирането, но му се струва, че в увлечението си започвам да губя достойнство. Възможно е да е прав, но няма друг начин да го получа, освен ако не си издействам разрешение отрано.
— За какво говорите? Разрешение? Откъде този човек би изнамерил труп?
— Той е въпросният труп.
— Как можете да издействате разрешение от труп?
— О, той е жив още — отвърна безгрижно Лоуър. — Засега поне.
— Болен ли е?
— Боже мой, не. Пращи от здраве. Но скоро ще го обесят. След като бъде признат за виновен. Нападнал джентълмен и го ранил тежко. Проста работа: заловили го с нож в ръка. Ще дойдете ли да гледате обесването? Признавам си, аз ще ида. Уви, не много често бесят студенти. Почти всички те стават свещеници и получават приходи пожизнено. Тук някъде се крие каламбур, ако фразата се построи правилно.
Започнах да схващам гледната точка на Бойл, но когато Лоуър мислеше за своите изследвания, ни най-малко не забелязваше неодобрението. Сега се зае да обяснява колко трудно е в тези дни да се получи свеж труп. Каквото и да се говорело, гражданската война си имала своята добра страна. А пък когато в Оксфорд била разквартирувана армията на краля, труповете вървели по два за пенс. Никога друг път анатомите не били разполагали с такова изобилие на материал. Удържах се и не му заявих, че е твърде млад, та да помни тези времена.
— Бедата е, че най-често хората умират от това, че са страдали от една или друга болест.
— Само ако не ги е лекувал подходящият лекар — отбелязах, решил да му съпернича по остроумие.
— Да, да. Но това създава твърде голямо неудобство. Получаваме възможност да видим как изглежда истински здрав човек само ако го умъртвят с относително чист способ. Най-добрата доставка на такива иде от бесилката. Но тъй или иначе, това е поредният монопол на университета.
— Моля? — изрекох недоумяващо.
— Такъв е законът — взе да обяснява той. — Университетът има право да придобие трупа на всеки обесен на около двайсет мили окловръст. Уви, съдиите днес са много меки към престъпниците. Твърде много интересни образци се отървават с наказание бой с пръчки и за година обесените са не повече от дузина. При това се боя, че получените трупове невинаги се използват по най-добрия начин. Нашият професор-региус8 и за дърводелец не става. Последния път… не, няма да влизам в тази тема — отсече той и потръпна.
Приближихме замъка — огромна и мрачна сграда. Нямаше вид, че може да опази града от нападение или да даде подслон на гражданите. Никой от жителите нямаше спомен някога да е служил за тези цели; а сега в него се помещаваше затворът на графството, където държаха очакващите съд и в последствие — екзекуция. Беше мръсно и гадно място и аз с отвращение отклоних поглед встрани, докато Лоуър чукаше на вратата на малка постройка край рекичката в сянката на кулата.
Да срещнем трупа, се оказа изумително лесна работа. Лоуър просто даде на тъмничаря едно пени и кривокракият старей — войник, сражавал се за краля и удостоен с тази служба за заслугите си — ни поведе навътре с подрънкващи на колана му ключове. Ако отвън замъкът изглеждаше мрачен, то отвътре беше още по-угнетяващ, макар и не за привилегированите му обитатели. Бедняците, то се знае, бяха натикани в най-лошите тъмници и ядяха храна, която ставаше само колкото да удържи душата в тялото. Ала, както посочи Лоуър, някои души скоро щяха да бъдат насилствено отделени от телата, та какъв беше смисълът да ги глезят?
Имаше обаче друга категория затворници, които можеха да си позволят да живеят в по-добро помещение, да си поръчват храна от таверната и при нужда да дават дрехите си за пране. Позволено им бе дори да приемат посетители, стига те — като мен и Лоуър — да се съгласяха да си платят за това право.
— Ето, стигнахме, добри ми господа — съобщи тъмничарят и отвори тежка врата, зад която се намираше, както разбрах, помещение за неособено важни персони.
Човекът, когото Лоуър се надяваше да разреже на парчета, седеше на тесен нар. Когато влязохме, той мрачно вдигна глава, но после присви очи с любопитство и щом приятелят ми пристъпи в ивицата светлина, падаща от отворен прозорец с решетки на него, затворникът като че го позна.