— Нека побързам да ви припомня, че още не са ме признали за виновен в никакво престъпление, още по-малко съм осъден и съм убеден, че скоро ще ми върнат свободата. Ако греша, то тогава ще има време да обмисля вашето предложение, но и в такъв случай се съмнявам, че ще мога да ви услужа. Майка ми без съмнение ще е против.
Тук Лоуър би могъл да възобнови настояванията си, но изглежда пламът му беше поохладен. Явно подозираше, че майката на младежа ще приеме разчленяването и спиртосването му като позорящи името му деяния. Той със съжаление кимна, изправи се и благодари на момъка, че го е изслушал.
Престкот го увери, че извинения не са нужни, а на въпроса не му ли е потребно нещо, което би облекчило престоя му в тъмницата, помоли да предадем на доктор Гроув, един от наставниците му, молба да го посети. Обясни ни, че имал нужда от духовна утеха. Един галон вино също би бил приет с признателност. Лоуър обеща, а аз предложих да доставя виното, дотолкова ми дожаля за клетника. Това и сторих, когато приятелят ми се отправи към нов пациент.
— Е, струваше си да се опита — рече той разочаровано, когато се срещнахме по-късно и забелязах как това, че удари на камък в очакванията си за труп, бе потушило веселото му настроение отпреди.
— Но какво имаше предвид той, като каза, че семейството му е понесло достатъчно позор?
Лоуър се беше замислил, угрижен от неуспеха си и не обърна внимание на въпроса ми.
— Какво-какво? — обади се внезапно, излязъл от унеса си и аз повторих въпроса.
— А! Нищо освен истината. Баща му беше предател и избяга от страната, преди да бъде заловен. Него също биха го обесили, ако се бе предоставила възможност.
— Ама че семейство!
— Именно. Уви, явно синът е наследил от баща си не само външността. По дяволите, Кола, нужен ми е мозък. Няколко мозъка. А на всяка крачка ми поставят пръти в колелата.
После, след дълго мълчание, той попита каква е вероятността майката на Сара Блънди да оздравее.
Аз достатъчно наивно си въобразих, че той иска да узнае подробности за състоянието ѝ и за лечението, избрано от мен, затова се залових да описвам характера на раната, как наместих костта, почистих мястото и какво мазило приложих.
— Чиста загуба на време — подхвърли надменно той. — Живачна тинктура, ето какво ви е било нужно.
— Така ли мислите? Възможно е. Но прецених, че в дадения случай, предвид разположението на Венера, ще е подходящо по-ортодоксално лечение…
— Не бъдете глупак! — разпалено викна той. — Разположението на Венера! Що за нелепи суеверия? Боже мой, да не сме някакви египтяни, че да обръщаме внимание на такива глупости?
— Но Гален…
— Плюя на Гален. И на Парацелз. И на всеки чуждоземен маг, дето се слюнчи и дрънка врели-некипели. Те са жалки шарлатани. Както и вие, господине, щом вярвате на такива щуротии. Въобще не бива да ви допускат до болни.
— Но, Лоуър…
— „По-ортодоксално лечение“! — процеди той с жестока насмешка, като имитираше акцента ми. — Сигурно някой католически поп ви е надрънкал това, а вие изпълнявате всичко, което са ви казали? А? Медицината е твърде важна област, та с нея да се забавлява богаташче като вас, дето е неспособно да излекува простуда, камо ли счупен крак. Уплътнявайте си времето, като си броите парите и акрите земя, а сериозните дела оставете на хора, които ги вземат присърце.
Бях зашеметен от това тъй неочаквано и свирепо избухване, затова не намерих отговор, а казах само, че съм се постарал колкото съм могъл и никой по-добър от мен не предложи услугите си.
— Махайте се от очите ми! — викна той с неистово презрение. — Не желая да ви виждам повече! Нямам време за невежи докторчета и шарлатани!
Рязко се извърна на пети и се отдалечи от мен, като ме остави да стърча насред улицата, изгарящ от гняв и смущение. После до съзнанието ми стигна, че съм послужил като евтино забавление за обкръжилата ме тълпа от дребни търговци.
Шеста глава
Силно разстроен, върнах се в стаята си, за да обмисля как да постъпя по-нататък и да се опитам да разбера по кой начин можах да си навлека всички тези оскърбителни обвинения. Та нали съм от хората, готови веднага да признаят, че вината е у тях, а непознаването ми на английските нрави и обичаи още повече засилваше объркването ми. И все пак бях убеден, че жлъчният изблик на Лоуър беше прекален. Но така или иначе настроенията, господстващи тогава в тази страна, предразполагаха към крайности в мненията.
Седях пред малката камина в студената си стая, отново обзет от отчаяние и чувство на непреодолима самота, от което съвсем до неотдавна вярвах, че съм се избавил. Нима беше писано новите ми познанства тъй скоро да бъдат прекъснати? В Италия безспорно никоя дружба не би издържала на подобно поведение и при обичайни обстоятелства вече бихме се готвили за дуел. Не се канех да предприемам нищо подобно, ала се запитах струваше ли си да оставам в Оксфорд, тъй като отношението на Бойл към мен също можеше да претърпи промяна и аз отново щях да остана без никакви приятели. Но къде можех да замина? Да се връщам в Лондон, нямаше смисъл, да стоя тук — още по-малко. Продължавах да се лутам в колебания, когато по стълбите прозвучаха стъпки и силно чукане по вратата ме извади от унилите ми мисли.