След като първият ми опит да се приобщя към английското общество не успя, реших да не губя време за подобни усилия в бъдеще. Единственото, което ме задържа, бе вестникът, който се печаташе в Лондон и после се разпространяваше из страната — съвършено новаторска идея. Третираше новините с голяма откровеност, при това съдържаше репортажи не само за събития от страната, а и за такива в чужбина, а тъкмо те силно ме интересуваха. По-късно обаче бях информиран, че вестникът бил хладка вода в сравнение с неотдавнашното минало, когато враждата между различните партии породила много такива издания. За краля, против краля. За парламента, за армията, за или против това или онова. Кромуел, а после завърналият се крал Чарлс бяха положили усилия да възстановят някакъв ред с основателни предположения, че подобни писания подвеждат хората да си въобразяват, че разбират от държавни дела. А по-глупава идея трудно може да съществува: та нали е очевидно, че читателят е информиран само за това, което пишещият иска той да знае, и така е примамван да повярва в какво ли не. Подобни волности имат за цел единствено наглите писачи, изпод чиито пера излизат тези трактати, да придобиват влияние и да се разхождат наперено, сякаш са благородни джентълмени. Всеки, който е срещал тези английски журналисти (по моему думата произлиза от френски и си е направо синоним на „надничари“), е наясно колко нелепо е това.
И все пак четох въпросния вестник в продължение на половин час, заинтригуван от материал за войната в Крит, докато тропот на крака нагоре по стълбите и отварянето на вратата не наруши концентрацията ми. Беглият поглед удостовери, че това беше жена на деветнайсет-двайсет години, средна на ръст, но неестествено слаба: нито следа от пухкавост, свидетелството за истинска красота. Лекарят у мен се запита няма ли у нея склонност към туберкулоза и не е ли редно за профилактика да изпушва лула тютюн всяка вечер. Косата ѝ беше тъмна, естествено къдрава, дрехите ѝ бяха бедняшки (в същото време спретнати и огладени) и макар лицето ѝ да бе миловидно, общо взето нямаше нищо забележително у нея. Въпреки това беше от онези, върху които спираш очи и се извръщаш, но после против волята си изпитваш потребност да ги погледнеш отново. Причината отчасти бяха очите ѝ — изключително големи и тъмни. Но повече ме удиви осанката ѝ, дотолкова неподобаваща на съсловието ѝ. Тази слаба девойка се държеше като кралица и се движеше с грацията, която баща ми мечтаеше да види у по-малката ми сестра, и по тази причина похарчи цяло състояние за учители по танци.
Без особен интерес я проследих как с твърда крачка прекоси залата, доближи се до червендалестия господин и дочух как го нарече „докторе“, после спря пред него. Едва заговори и той вдигна лице с притеснено изражение към нея. Малко долових от думите ѝ — разстоянието, недоброто ми владеене на английски и тихият ѝ глас не ми позволиха да схвана пълния смисъл, но от чутото заключих, че тя търси от него помощ като от лекар. Естествено, крайно необичайно бе някой от простолюдието да прибегне до услугите на доктор. Впрочем, аз почти нищо не знаех за Англия, възможно бе тук това да е прието.
Молбата бе посрещната с неумолим отказ и това никак не ми се хареса. Е, разбира се, да се напомни на момичето къде му е мястото си беше в реда на нещата. Всеки благородник има правото да постъпи така, ако към него се обръщат без дължимата почтителност. Ала изражението на този човек — злоба, пренебрежение или нещо подобно — предизвика презрение у мен. Както ни казва Тулий: в подобни случаи трябва да се отказва със съжаление, а не със злорадство, което повече унижава говорещия, отколкото служи като урок за благопристойност.
— Какво? — каза той, като крадешком оглеждаше залата и така издаваше опасенията си, че са наблюдавани. — Върви си, драга, и то незабавно.