Накратко, с ненормалните туристи съм свикнал. Но индиецът все пак беше прекалено странен. Вървях след него почти цял час, преди да разбера какви ги върши.
Забелязах го първо до „крокодила“. Ние така наричаме онова фонтанче, макар че то сигурно е гущер или динозавър. Седи една такава двуметрова твар, украсена с весела мозайка, и плюе вода от устата си. Но главното е, че можеш да се качиш върху него и да те снимат.
Това е главният ми обект. И най-популярното място в парка, ако не се брои, естествено, музея Гауди. Какви ли не вандализми измислих за този крокодил за три месеца само от скука! Да му се откъсне опашката или въобще да се отмъкне целия — тази баналност я минах още първия ден. Но какво ще стане, ако лошите копелета от БАСФ успеят да му запушат голямата уста, от която тече водата? Ще се пръсне ли крокодилът на части или водата само ще потече през ушите му?
Ето с такава отговорна работа се занимавах, когато засякох индиеца: прекалено дълго се мотаеше тук. Върху крокодила тъкмо се бяха покатерили две мощни лелки от една голяма група — я финландци, я немци. Ясно, сега докато не се снимат горе всички подред, няма да си тръгнат. А индиецът все се върти около тях. Но на разстояние — все едно нито е от групата, нито е до крокодила… Дори си помислих — да не е джебчия?
После още една група, нещо като англичани. И същата история с индиеца. Сякаш иска да поговори с тоя крокодил, но тъкмо тогава, когато идват туристите и му пречат.
След половин час той си погледна часовника и бързо се отправи нанякъде. Аз — след него. Оказа се, че е решил да се качи на терасата с мозаечните пейки, които непременно рисуват във всички брошури за Гуел. Каквото и да говорим, не е бил прост този Гауди. Уж са събрани парчета от счупени чинии, нахвърляни криво-ляво в цимента. А като погледнеш отстрани — красота, душата ти пее.
Макар че на стотния път, естествено, вече не пее. На всичкото отгоре по време на сиестата на тази тераса е жега като в тиган. Но сега беше привечер, а и индиецът ме заинтригува. Така че не бях против да се правя, че снимам чудните пейки. В края на краищата, типовете от БАСФ могат и тук да освинят нещо. Да залеят красивите пейки с лепило, примерно. Или да напишат на тях различни думи, както вече направиха преди три месеца на оградата до западния вход на парка.
Аха, моят индиец и тук започна да ги върши. Погледна часовника си, повъртя се около една група снимащи се, после около друга… Но не, не просто около! Сега разбрах: той се старае да попадне в кадър.
Междувременно тълпата се омете от терасата, моят подопечен обиколи още веднъж красивите пейки, погледна си отново часовника и отново слезе към „крокодила“. И аз още веднъж се убедих, че съм разгадал маневрите му. Веждестият вършеше работата си направо професионално. Влизаше в кадър много ненатрапчиво, сякаш случайно минава отзад, някъде в ъгъла на зрителното поле, така че туристите дори не си даваха труд да отместят камерата. А мнозина дори не забелязват маневрите му! Затова по ъглите на снимките често се виждат детайли, които дори не си забелязал, докато си щракал. Явно странният индиец знаеше тази тънкост.
Но в неговите действия в края на краищата нямаше нищо противозаконно. Още повече за нашия отдел: там ще ме направят за смях, ако почна да ги безпокоя заради всеки извратеняк. Разбира се, ако някой от туристите забележи и се оплаче… Но за такива случаи в парка си има обикновена охрана. Това са нейни грижи — да гони тийнейджърите, пушещи трева по закътаните места, и пияниците, лежащи по тихите пейки. Аз, естествено, мога да се доближа до някой красавец с фуражка, да му покажа тапията си и да го помоля да държи под око този извратения…
Но тогава цялата местна охрана ще знае кой съм аз. А това е крайно нежелателно. Не, не защото ченгетата не ни обичат нас, спецовете (макар че и заради това също). Но главното е, че БАСФ може да има свои хора и сред тукашните фуражки, още повече че част от тях са обикновени сезонни работници.
Но независимо от това исках да разбера какъв е фокусът. Ситуацията изглеждаше твърде необичайна, тъй като за годините работа в секретния отдел свикваш с тъкмо обратния модел на поведение: хората не обичат да попадат в кадър. Това се отнася не само до мафията, кинозвездите и тайните агенти, но и шофьорите, които ги снимат при влизане в града, и футболните фенове, които ги снимат на входа на стадиона… и изобщо всички нормални хора.