Освен това не ме напускаше усещането, че някой — или онзи английски тежкар от МИ-5, или дори някой от моите шефове в пияно състояние — ми е разказвал нещо подобно. На друга тема, но все пак свързано. За някаква нова система за надзор с идиотско кодово название, напомнящо име на ТВ програма, нещо като „Направи си сам видеоклип“ или „Конкурс за народни таланти“. Същината беше, че всички камери, намиращи се в ръцете на населението, може тайно да се използват в качеството на камери за наблюдение. Щом такива изкуфели проекти се раждат дори в нашето ведомство…
Изобщо, колкото и психарски да изглеждаше този тип със сливест нос и сраснали се вежди, поне говореше интересно. Дори се улових да мисля: добре, че все пак не се оказа баск. Изразът „хоризонтален паралакс“ едва ли би значел нещо за хайманите от БАСФ. А сега прекарах интересен половин час, слушайки странните, но любопитни за всеки фотолюбител идеи.
Какво попада във фокус, когато снимаш човек на фона на „Светото семейство“? Зависи от прищевките на апарата, ако говорим за автоматичните сапунерки. По принцип те понякога могат да хващат на фокус обекта в преден план, като просто гонят контраст в центъра на кадъра. Но всеки е виждал и обратното: на снимката много ясно се вижда някакво дърво или ъгъл на къща, а пък човекът на преден план изглежда като размазана по стената медуза.
Разбира се, на приличните апарати човек сам може да нагласи обектива както трябва. Класически трик, ако фоновата сграда е далеч, е да сложиш фокусно разстояние, два пъти повече от разстоянието до човека. Добрите фотографи имат куп такива трикове. И за гора, и за поле, и за гаргулиите, седящи на покрива на храма в колона по четири.
Но такива знаещи фотографи са единици. И дори на тях често се налага да жертват: къде контраст на задния план, къде на предния, а къде и цяла лента. А какво да говорим за милионите прости туристи със сапунерки, които искат да получат контрастна във всички отношения снимка с натискане само на едно копче!
Тъкмо индиецът беше измислил дяволията, която той нарече „интерактивна фотобанка“. И дори беше сметнал предварително, че ще се изплати. По думите му, повече от половината любителски фотографии имат като заден план разни известни забележителности: Белия дом, Синята джамия, Черната пагода, Червения площад… Ако предварително е дадено голямо количество снимки на тези съоръжения, от тях могат да се построят съвсем прилични модели-копия в компютърната памет. А после тези копия да се използват за корекция на новите снимки в цифровите апарати на разните балъци по целия свят. Нека сапунерката хваща на фокус само клиента. А пирамидата или катедралата зад гърба му ще бъде разпозната от система с изкуствен интелект, която ще намери в базата нужния виртуален модел и ще коригира снимката на негова основа. При което за обновяване на фотобанката на свой ред може да се използват някои снимки, направени от туристите. Трябва само нещата да се организират така, че всички цифрови фотографии, преди да се превърнат в „краен продукт“ на хартия, да минават през общ суперкомпютърен комбайн. Ясно, че тук помага и интернет — нали сега почти всички цифрови камери са снабдени с безжичен достъп.
В устата на индиеца всичко звучеше просто и логично. Опитах се мислено да опровергая тази теория за глобална цифрова фалшификация, но вместо контрааргументи си спомнях само факти, косвено потвърждаващи неговия разказ.
В началото, когато „Кодика“ пусна своите апарати, не се виждаха никакви особени разлики от продукцията на другите фирми. Будките-сервизни центрове на неизвестната фирма предизвикваха само насмешки: струва ли си да се мерят с признатите лидери на пазара? Но след около два месеца се започна: „Аз избрах «Кодика», защото сега на моите снимки нищо не се размазва!“. Тъпо, но нали е вярно!
А главното е, че ти наистина не знаеш какво става там вътре — нито в твоя цифров апарат, нито в сервис-центъра, откъдето си взимаш готовите снимки с невиждано качество. И още по-малко знаеш какво и къде може да прати твоят апарат по своята безжична връзка без твое знание. А ясно, че на „Кодика“ хич не й трябва да разобличава своя суперкомпютърен октопод- колажист, пъхнал по пипало във всеки фотоапарат и тихо подменящ размазаните силуети на любителската снимка с по-ясни картинки от своя виртуален свят.
— Там, около фонтана с гущера… — вие сякаш търсехте туристи с кодики — забелязах, когато събеседникът млъкна и се вторачи в пространството с печалния си кучешки поглед. — Мъчно ли ви е за вашата система?