— Можете ли да кажете, какво е станало с пръста?
— Ето го. Генералът ми го даде на съхранение заедно с писмото, в което той се намираше.
Свидетелят показа въпросния пръст. Това странно потвърждение на неговите показания, накара всички членове на журито да потръпнат от ужас, който трая дълго след като господин Лоусън беше напуснал скамейката на свидетелите и беше заел отново предишното си място.
— Ваше благородие! — каза адвокатът на ищеца. — Искам да представя още само един свидетел… Господин Хенри Хардинг.
— Или човекът, който има претенции да носи това име — извика един от адвокатите, избрани от господин Хюлет.
— И който ще докаже, че има това право! — отвърна адвокатът на просителя с уверен тон.
С позволението на съдията, ищецът зае място на скамейката и скоро стана обект на наблюдение от всички.
Скромно облечен, но елегантно и с добър вкус, той носеше кожени ръкавици.
— Благоволете да свалите ръкавицата си, господине — каза адвокатът, — искам да кажа, тази на лявата ръка.
Свидетелят се подчини.
— Сега, господине, имайте добрината да вдигнете ръката си, за да може да я види журито.
Хенри протегна ръка… Нова и голяма сензация.
— Ваше Благородие, и вие господа от журито, виждате, че ръката е лишена от малкия си пръст!… Ето го!
Адвокатът пристъпи напред и като повдигна леко ръката на своя клиент, постави пръстта до прешлена, от който беше така жестоко изтръгнат преди толкова време.
Не можеше да има никакво съмнение пред пълното сходство. Бялата линия на стария белег започваше от лицевата страна на ръката по дължината на пръста и свършваше до корена на нокътя. Което и да е жури, дори подкупеното с пари, не можеше да отрече, че пръстът е от ръката на свидетеля.
Тази случка прекрати дебатите. Адвокатът на ответника остави на място досието си и побягна навън, а нотариусът Хюлет го последва скоро след това клюмнал, с изкривено лице.
Съвещанието на журито трая няколко минути. Делото „Хардинг срещу Хардинг“ беше единодушно отсъдено в полза на ищеца, а противната страна беше осъдена.
Глава LXVI
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Няколко месеца след процеса бях поканен в Бичууд парк, като ме предупредиха, че тази година горите са препълнени с дивеч.
Не изтръпвай, читателю! Тази покана не идваше нито от Найджъл Хардинг, нито от жена му Бел Менъринг.
За щастие, новите собственици бяха други хора, стари познайници от Парана — Хенри Хардинг и хубавата му съпруга италианката, които окончателно се бяха установили в имението.
Не бях единственият, който те бяха повикали да сподели гостоприемството им. Замъкът беше изпълнен с гости, между които с голямо удоволствие забелязах кмета на Вал д’Орно, Луиджи Тореани и съпругата му.
В Бичууд парк гостите се забавляваха също толкова добре, а може би и изпитваха много по-дълбоко душевно задоволство, отколкото на празненствата, устройвани от Найджъл и високомерната му съпруга. Те повече не се появиха в областта. Но чух да се говори за тях и узнах, че тяхното съществуване, макар доста мрачно в сравнение с лукса, който ги заобикаляше известно време, беше все пак поносимо.
Хенри не можеше да мрази. Той забрави злото, което неговият брат му беше сторил съзнателно.
Макар и от различни майки, те бяха и двамата от един и същи баща. От синовна обич и почит той не само че пропъди от душата си всяка мисъл за отмъщение, но прояви към Найджъл най-благородна щедрост. Към хилядата лири стерлинги, завещани на неговия брат, Хенри прибави други девет хиляди, като по този начин осигури на Найджъл и жена му един сносен живот в Англия.
Но Найджъл вече мразеше Англия, чувство, споделяно също така от Бел, както и от меланхоличната вдовица Менъринг, която не можеше да мисли без огорчение за рухването на това така сръчно изградено богатство.
Индия им се видя надеждна земя. Те заминаха там — Найджъл, за да стане съдия и да раздава може би на талукдарите неправдата, а жена му — за да раздава колкото е възможно по-справедливо своите пленителни усмивки на офицерите от различни чинове. Колкото до вдовицата, тя потърси забрава за своите мъки в клюките, украсени тук-там с някоя клевета.
Сведения от последно време ми позволяват да разкажа с няколко думи какво е станало с главните герои на тази история.
Господин Хюлет продължава да се занимава с процеси. Неговата нещастна, редовно обирана клиентела, му предоставяше достатъчно средства, за да поддържа каляска и един чиновник, натоварен специално с ролята на шпионин, но Хюлет никога не успя да се промъкне при големците. От тях генерал Хардинг беше първият му клиент, а Найджъл — последният.