Госпожа Менъринг не отговори. Замисленото й лице не изразяваше задоволството, което нейната дъщеря се надяваше да прочете в него.
— Вярвам, че си доволна, мила мамо — каза последната.
— От какво, мое дете?
— Но от… Е добре, да имаш за зет Хенри Хардинг.
— Скъпо дете — отвърна вдовицата със свойствения за страната й благоразумен тон — тя беше шотландка, това е сериозна работа, много сериозна, и трябва да се обмисли. Знаеш какво е нашето положение и какви оскъдни средства ни е оставил бедният ти баща.
— Как да не знам — отвърна весело Бел. — Нали трябва да обръщам по два пъти балните си рокли и да ги боядисвам, за да ми служат и трети път. Още по-голяма причина за да се омъжа за Хенри Хардинг. Той ще ми спести всички тези неприятности.
— Не съм уверена в това, дете мое.
— Ти знаеш нещо, мамо, нещо което не си ми казала!
— За голямо мое съжаление почти нищо.
— Но баща му е богат и има само двама сина. Ти ми каза вече, че богатството му не е — как наричаш ти това? — завещано и че ще бъде разделено по равно. Ще се задоволя много добре с половината.
— И аз също, дъще, ако бях сигурна, че ще имам тази половина. Там е именно мъчното. Ако богатството беше завещано, работата би била лесна.
— Тогава бих могла да се омъжа за Хенри.
— Не. За Найджъл.
— О, мамо, какво искаш да кажеш?
— Защото богатството ще принадлежи на Найджъл. Днес положението на наследниците е съмнително; всичко зависи от хрумванията на завещателя, а достатъчно добре познавам генерал Хардинг, за да го смятам за много капризен.
На свой ред Бел остана мълчалива и замислена.
— Твърде възможно е — продължи почтената дама — генералът да лиши Хенри от наследство или да му остави нещо съвсем нищожно. Той сигурно е много недоволен от по-малкия си син, поведението на когото се е опитвал напразно да поправи. Не искам да кажа, че младежът е съвсем непоправим, защото в такъв случай не бих допуснала той да ми стане зет, колкото и бедни да сме.
При тия думи вдовицата погледна въпросително дъщеря си. Бел й отговори с многозначителна усмивка.
— Но, мамо, нима женитбата няма да поправи неговите навици на разточителство? Нали ще бъда и аз там, за да се грижа за богатството му?
— Разбира се, ако предположим, че той има такова. Но, аз повтарям, тук именно се крие мъчнотията.
— Но, мамо, аз го обичам.
— Отчаяна съм, мое дете. Би трябвало да бъдеш по-благоразумна и да мислиш повече за бъдещето. Не предприемай нищо, чакай — за твое и мое добро.
— Но той ще дойде! Какъв отговор да му дам?
— Неопределен отговор, скъпа моя. Няма нищо по-лесно. Не съм ли аз тук, за да понеса цялата отговорност? Ти си ми единственото дете и моето съгласие е необходимо. Хайде, Бел, ти нямаш нужда от моите съвети. Няма да загубиш нищо, ако изчакаш, напротив, само ще спечелиш. Една необмислена привързаност може да те направи съпруга на мъж, по-беден дори от баща ти и вместо да си принудена да обръщаш копринените си рокли, може да нямаш и какво да обличаш. И така, бъди благоразумна, това е последният ми съвет.
Бел въздъхна без да отговори. Но тази въздишка не беше нито достатъчно дълбока, нито достатъчно тъжна, за да остане майка й с впечатление, че отличните й съвети са отишли напразно — тънката усмивка, която я придружи, и доказа, че нейната достойна дъщеря беше решила да бъде благоразумна.
Глава VIII
БАЩА И СИН
Генералът имаше навик да прекарва дълги часове в своя кабинет, или по-точно казано библиотека, стените на която бяха покрити с библиотечни шкафове. Повечето книги бяха посветени на Изтока, най-вече на английска Индия и различните военни експедиции, на които тя е била военен театър. Там имаше също много научни съчинения и трудове по естествена история. На масата бяха разхвърляни отделни броеве на илюстровани списания от Изтока, отчети на дружествата „Азиатик“ и „Англичанинът от Калкута“, както и дебели сини официални папки с документи, засягащи изключително сделките на почтената Индийска компания.
Любимото занимание на офицера в оставка беше да преглежда една или друга от тези книги. Там той намираше спомени от миналия си живот, които запълваха самотата му.
Всяка нова книга за Индия намираше с положителност своето място в библиотеката на генерала. Той нямаше славата на голям ловец, но изпитваше голямо удоволствие от ловните разкази на „Маркъм“ и на „Стария Шикари“, прекрасни трудове, които едновременно с трогателните сцени предлагат забележително интересни описания на природните красоти в тези области на Изтока.