Можете да си представите вълнението на генерала след прочитането на това така сухо и хладнокръвно обмислено писмо. При първите редове той скочи на крака и зачете, като крачеше с отмерени стъпки, а когато свърши, удари така силно с крак пода, че кристалните и порцеланови съдове подскочиха на масата.
— За Бога! Какво означава това! — провикна се той.
— Какво, скъпи татко — попита превзето Найджъл. — Да не сте получил някакви лоши новини?
— Новини! Новини! Много по-лошо!
— Мога ли да ви попитам, от кого?
— От Хенри — непрокопсаника! Неблагодарника! Ето, чети!
Найджъл побърза да се подчини.
— Наистина, твърде неприятно писмо — трябва дори да кажа, нахално. Но какво означава то? Не мога да разбера.
— Не е важно! Достатъчно ми е да зная, че е заминал. Познавам го! Ще удържи думата си! Прекалено много прилича на мене, за да не я удържи. Заминал! Боже мой, заминал!
Въпреки твърдия си характер генералът изстена. Без да каже нито дума, старата леля продължаваше да пие на малки глътки своето порто и да бели орехите си, като поклащаше тъжно глава.
— В края на краищата — забеляза Найджъл, под предлог да облекчи мъката на баща си — той говори много, без да каже нищо. Той е един млад безумец, който…
— Без да каже нищо! — изкрещя генералът в нов изблик на болезнена мъка. Нима е нищо да се напише подобно писмо, всяка дума от което е посегателство над моя авторитет и презрение?
— Истина е, и аз не зная как е дръзнал да ви говори така. Той сигурно е сърдит за нещо…, което не разбирам. Но по-скоро неговият гняв ще премине, отколкото вашето справедливо възмущение, мили татко.
— Никога! Не ще му простя никога! Той твърде много е злоупотребил с моята снизходителност. Но това е за последен път. Не искам повече да понасям подобни неподчинения, да не говоря за безсърдечието и самохвалството, което той се осмелява да прояви. Бога ми! Той ще бъде наказан!
— Имате право, татко — потвърди по-възрастният син. — И тъй като — прибави лукаво Найджъл — той ви моли да благоволите да вземете моето скромно мнение, аз бих ви посъветвал да не му обръщате внимание — поне за известно време. Може би, когато бъде лишен за няколко месеца от помощта, която сте му давал така щедро досега, той ще почувства по-добре своята зависимост и ще бъде по-склонен да се разкае. Мисля, че сумата от хиляда лири, която претендира, че му е била обещана от вас, нещо, за което аз нищо не зная, не трябва да се дава…
— Няма да получи нито сантим — поне докато съм жив.
— Пожелавам ви да живеете още дълго време, скъпи татко. Може би така ще бъде по-добре.
— Добре или зле, малко ме интересува. Няма да получи нито сантим… нито един! Нека да умре от глад, или да се вразуми.
— Ето истинското средство да го накарате да се върне — въздъхна Найджъл — и вярвайте ми, татко, това не ще закъснее.
Тази забележка изглежда успокои поне временно гнева на сприхавия генерал. Той седна отново на масата и остана сам пред бутилката си с порто много по-дълго време от обикновено. Дали благотворното питие го направи по-милостив? Във всеки случай, преди да си легне, като залиташе леко, той се отправи към кабинета си и написа с разтреперана ръка на своя адвокат да предаде при поискване на неговия син Хенри един бон от хиляда лири стерлинги.
После отиде да потърси сам прислужника и го накара да пусне веднага писмото, за да тръгне със сутрешната поща.
Уверен, че прави доброто дело в пълна тайна, той се постара да извърши тези маневри съвсем тихо, за да не пробуди съмнение у никого.
И смяташе, че е успял. За нещастие това, което за един човек, намиращ се под влиянието на четири бутилки порто, изглежда най-голяма предпазливост, за околните е най-голямата непредпазливост. Найджъл беше от последните. Той знаеше, че баща му е написал писмо. Отгатна съдържанието му, и незабелязан от никого присъства на разговора с прислужника. Издебна тръгването му, взе писмото от него и го предаде на друг, който според думите му имал работа по-далеч от пощата и на минаване можел да пусне писмото. Но новият пратеник бе получил предварително поръчения, според които писмото на генерала не достигна своето предназначение.