Пред тезгяха стоеше млад човек, зает изцяло с поглъщането на поднесените му стриди. Видът му направи странно впечатление на Хенри. Висок, красив, добре сложен, а мургавият цвят на лицето му, черните му къдрави коси, кръглите му очи, орловият му нос, издаваха чуждия му произход. Произнесените от него няколко думи на лош английски език бяха със силно подчертан италиански акцент. Макар че беше доста бедно облечен, по държането му личеше, че е благородник по рождение, или поне че е добре възпитан.
Ако бяха попитали Хенри Хардинг за причината на симпатията, която изпитваше към този млад човек, той би бил доста затруднен да отговори. Без съмнение тя произхождаше от неговото изискано държане, което не съответстваше на скромните му дрехи и особено от мисълта, че пред неговите очи стои самотен чужденец далеч от родината си, от приятелите си, може би образът на това, което ще бъде скоро самият той.
Той би искал да го заговори, но гордата сдържаност, изписана по лицето на непознатия, неусъвършенстваният му английски, и страхът, че естествените му прояви на симпатия биха могли да бъдат зле изтълкувани, не позволиха на младежа от Чилтърн да покаже своята заинтересуваност по друг начин, освен с погледи.
Хенри едва бе удостоен от непознатия с един бегъл поглед. Аристократичното му поведение и безукорната кройка на дрехите му внушаваха вероятно мисълта, че той е от тези полупияни благородници, излезли от съседното казино. Без съмнение чужденецът бе помислил, че подобна компания не му подхожда, защото побърза да изяде стридите си, да плати и да напусне дюкяна.
Хенри с мъка видя как мъжът се отдалечава. Това беше първият симпатичен човек, когото бе забелязал в Лондон. Щеше ли пак да го види някога? Би било почти чудо за този огромен мравуняк, който носи името Лондон. Самият той нямаше ли скоро да напусне митрополията и да изгуби по този начин всяка надежда да го срещне отново? Като поклати глава, сякаш за да пропъди тези мисли, той на свой ред плати и пое пътя за вкъщи.
Нощта беше тъмна и след като веднъж се измъкна от безсрамния обръч, в центъра на който се намира Холбърнското казино, не срещна вече жива душа и забърза към Есекс Стрийт, където се намираше хотелът му.
Точно щеше да влезе в масивния и винаги лошо осветен пасаж, който минава покрай Линкълн Скуеър, когато видя да се открояват в мрака силуетите на трима души, единият от които, наглед пиян, беше придържан от другите двама.
Той на драго сърце би избегнал групата, но беше вече влязъл в пасажа и тъй като не искаше да се връща, продължи пътя си. Като се приближи, той видя, че пияният бе напълно безчувствен — не можеше да се държи на крака и без помощта на придружаващите го би паднал на земята като безчувствена маса. Групата стоеше неподвижно и изглежда нямаше никакво намерение да се придвижва напред. Вероятно бяха изминали доста дълъг път от последната си спирка в кръчмата и чувстваха нужда да си починат.
Хенри реши да се отдалечи, без да се намесва — отвратителният изглед на един от трезвите, който за момент обърна лицето си към него, му внуши, впрочем, най-благоразумна въздържаност. Той отмина. Но когато беше вече изминал няколко крачки, едно неопределено чувство на любопитство го накара да обърне глава. Лицето на един така отвратително пиян човек може да бъде само любопитно зрелище.
Случайно групата се намираше близо до един от малкото фенери, окачени под свода. Мъжделивата светлина, падаща изкосо върху пияния, освети лицето му и Хенри веднага позна в него младия човек, образът на който упорито се въртеше в главата му.
Като извика от изненада, той се обърна и се спусна към групата.
— Какво означава това? — каза той с повелителен тон. — Пиян ли е този човек?
— Пиян като Бакхус — отговори един от подозрителните типове с разбойническа физиономия. — Ние го придружаваме. Ето вече един час, откак сме се заловили с този труп.
— Нима?
— Истина, господине. Както виждате, сръбнал е повечко. Той е наш приятел и ние не искаме да го заведат в участъка.
— Разбира се, вие не се безпокойте за това — отговори иронично потомъкът от Бичууд-парк, който беше разбрал причината за неподвижността на чужденеца. — Много любезно от ваша страна. Но аз съм също негов приятел и съм щастлив, че мога да ви избавя от труда, който сте си дали досега, като се погрижа сам за нещастника. Така допада ли ви?
— Допада! Дявол да го вземе! Какво искате да кажете с това?
— Ето какво! — изрева Хенри, който не можеше повече да сдържи възмущението си. — Ето какво! — повтори той, като стовари тежкия си бъкингамски бастун върху главата на един от мошениците. — И ето! — изкрещя той за трети път, докато удряше по главата и втория. Така и тримата — изнудваните и жертвата — се простряха на тротоара.