Досега художеството беше осъществило скромните му надежди и му бе дало възможност да посети Рим. Тук се бе породила амбицията, и той бе успял не само да усъвършенства изкуството си, но и да смекчи, ако не да заличи напълно спомена за нещастията си.
Този спомен беше още достатъчно силен, за да го остави безразличен към това, което можеше да му се случи. Оттам идеше и странното му държане пред разбойниците.
Шайката се изкачваше през планината по тези отвратителни пътища, така често срещани из Папското владение и сигурно много по-добре поддържани през времето на Цезар, отколкото в наши дни.
Хенри малко се интересуваше за мястото, където го водеха; сигурно на някаква горска поляна или в някоя планинска урва, превърната в разбойническа пещера.
Той беше много любопитен да види подобно място. А може би се надяваше, че един ден сегашното му положение щеше да му позволи да възпроизведе истинско разбойническо свърталище.
Каква бе изненадата му, когато забеляза едно доста голямо село, и още повече, като видя разбойниците да се приближават решително към него. Изненадата му се превърна в изумление, когато разбойниците свалиха карабините си, допряха ги до стените на къщите и започнаха да се приготовляват с явното намерение да прекарат тук нощта.
Селяните сякаш не изпитваха никакъв страх от пришълците. Напротив, мнозина от тях се запиха с разбойниците, докато няколко жени, вместо да отблъсват, насърчаваха грубите закачки, които им се подмятаха. Самият селски свещеник минаваше от група на група, раздавайки многобройни благословии, които разбойниците му заплащаха с монети, откраднати сигурно от джоба на някой нещастен пътник, облечен може би в свещенически одежди.
Това беше без съмнение необикновена гледка, достойна да заинтересува един чужденец, особено един художник, и да заличи за известно време от ума му съзнанието за неговото пленничество.
Когато настъпи нощта, това притъпено чувство бе събудено. Досега разбойниците не бяха счели за необходимо да го вържат. Примирението, с което бе приел съдбата си и привидното му безразличие към последиците на пленничеството му ги беше убедило, че той не възнамерява да прави никакви опити за бягство. Впрочем и самият главатар не се тревожеше много за това. Прели пленникът да е стигнал до Рим, мнимият селянин щеше вече да е посетил жилището му и да ограби съдържанието на куфара. Във всеки случай парите щяха да бъдат задигнати, а всъщност разбойниците не разчитаха на никаква друга плячка. Не можеше да се предположи, че някой богат приятел би платил откупа. Износените дрехи на художника достатъчно красноречиво отхвърляха това предположение.
Така че разбойниците решиха да го вържат за през нощта, по-скоро за да постъпят според приетите правила, отколкото поради каквато и да е друга причина; в момента, когато слънцето се скриваше в Тиринейско море, няколко души с въжета в ръце се приближиха до художника.
Между тях Хенри позна разбойника, който го беше заговорил пръв на скалата. Той не бе забравил нито няколкото думи, разменени с него, нито акцента, с който бяха произнесени. Беше английски. Така бандитът бе сигурно негов сънародник, което впрочем личеше по белия цвят на лицето му, по русите коси, по широкото като на вол лице, което създаваше особен контраст с острите черти и бронзовата кожа на околните.
Макар отначало да бе доста учуден, че среща сънародник в подобна банда, облечен с фантастичен костюм, толкова различен от грубия сюртук, който сигурно човекът е носил някога, Хенри беше престанал да мисли за него. След първата им среша вече не го бе виждал. Този разбойник изглеждаше един от най-незначителните в бандата — очевидно той излизаше на първа линия само по заповед и от пленяването на художника никой не бе подирил неговите услуги.
Лицето му караше човека да мисли за бесилката. Точно в този момент той идеше с връзка от въжета, вероятен признак за изпращането му във вечността. Той застана пред художника и хладнокръвно разви въжето си.