Всичко това имаше своя причина. Строгият надзор, на който бе подложен още от началото на пътуването му показваше, че не ще бъде лесно освободен. Веднъж вече разбойниците не бяха удържали на думата си — не притежаваха ли определената от самите тях сума за неговия откуп?
Само веднъж той бе имал случая да се обърне към главатаря. Бе точно в момента, когато шайката напущаше селото. Той му припомни за неговото обещание.
— Вие ме освободихте от него — отвърна той с диво проклятие.
— Как така? — наивно попита пленникът.
— По дяволите! Колко сте наивен, синьор инглезе! Забравяте хубавия побой, който нанесохте на един от моите хора.
— Изменникът го беше заслужил.
— Това мога да преценя само аз. Нашите закони ви осъждат. У нас всичко се заплаща — око за око, зъб за зъб.
— В такъв случай трябва да бъда помилван. Вашите хора ми заплатиха с двадесет удара срещу един. Добро средство, за което свидетелстват натъртените ми ребра.
— Ах! — отвърна презрително разбойникът. — Считайте се щастлив, че сте се отървал толкова леко. Благодарете на Света Дева, че сте още жив. Може би ще направите още по-добре да благодарите на този белег, който имате на кутрето си.
Тази последна забележка бе придружена с поглед, в който ясно се четеше някакво скрито намерение, съвсем мъгляво за пленника, но което го караше да се замисли. Съчетан със строгия надзор, който се упражняваше над него, този поглед не вещаеше нищо добро.
На другия ден, след като напуснаха селото, те стигнаха до планинска област, покрита с гъста гора. Придвижването ставаше все по-трудно и по-трудно. Трябваше ту да се изкачват по почти отвесни височини, ту да се спускат в дефилета, през които едва можеше да се провре човек.
Отдавна вече пътниците страдаха от силна жажда, която утолиха със съхранилия се по най-закътаните местенца из планината сняг.
Малко преди залез спряха и един от разбойниците бе изпратен да разузнае местността по посока на планината, подобна на прерязан конус, върхът на която се забелязваше на известно разстояние.
Бяха изминали около двадесет минути, когато оттам се разнесе вълчи вой. Той бе последван от подобен вик, който идеше малко по-отдалеч, а после от блеене на коза. При последния знак шайката потегли.
Заобиколиха една скала и конусовидната планина се изправи пред тях. От нея ги делеше дълбока пропаст.
Започна изкачването на планината. Когато стигнаха върха, пред очите на пленника се откри дивно зрелище. В нозете му се очертаваше един почти кръгъл амфитеатър, стените и наклонът на които се губеха под буйна растителност, в едно блато. Недалеч от брега, сред дърветата, се мяркаха синкави стени, а над тях се издигаше дим — доказателство, че тук живеят хора.
Тази котловина беше обичайното място за срещи на разбойниците. Шайката пристигна там точно в момента, когато слънцето залязваше.
Значи свърталището на разбойниците не беше нито пещера, нито някаква хралупа, а нещо като селце. Две-три от къщите бяха каменни, а останалите — обикновени сламени къщурки или колиби, така често срещани в планинските области на Италия.
Селцето беше заобиколено от букова гора. Гъсти чемширови храсталаци и борове опасваха планината от всички страни.
В центъра на тази естествена арена блестеше блато, вероятно някакъв отдавна изгаснал кратер, който сега служеше за резервоар на дъждовните води и разтопените снегове, които се спускаха от планините.
Сламените колиби бяха сигурно набързо вдигнати от разбойниците. Колкото до каменните къщички, те напомняха отдавна миналата епоха, когато деспотичното управление все още не бе довело Италия до епохата на упадъка. Може би, някой миньор, експлоатиращ рудите от съседните планини, беше добивал на това място метал.
Хребетите на планините се снишаваха в хълмове, като образуваха амфитеатър, който наглед имаше два изхода — единият на север, а другият на юг. И двата бяха отбелязани с по една скала, голите върхове на която стърчаха над зеления губер на дърветата в дола. На върховете на тези скали се очертаваше по една човешка фигура, която можеше да се види само от долината.
Това бяха часовоите на разбойниците. Всеки път, когато те променяха положението си, бродериите на дрехите им и дулата на карабините им блестяха при последните слънчеви лъчи.
Изправен насред малката площадка в свърталището, младият англичанин наблюдаваше тази сцена от италианския живот. Тя му напомняше за прочутата балада на Фра Дяволо и за една вечер в Кралския театър, прекарана в ложата на Бел Менъринг.
Но на Хенри не бе позволено да се задълбочи в спомените си — поне на открито.
По заповед на главатаря двама разбойника го отведоха към една от каменните къщички. Блъснаха го в тъмна стая с грубостта, присъща на тяхното достойно съсловие и затвориха зад него вратата.