Затворникът взе перото, без да има и най-малка представа, каква ще бъде темата на първия му секретарски опит. По всяка вероятност — писмо. Но до кого щеше да бъде адресирано то?
Той не остана дълго в недоумение.
— Най-напред адресът — заповяда разбойникът, след като Хенри се бе приготвил да пише.
— На кого — отвърна нароченият писар.
— До синьор генерал Хардинг!
— До генерал Хардинг? — сепна се Хенри, като изпусна перото и се изправи на крака. — Баща ми! Какво искате от него?
— Без въпроси, господин художнико! Седнете отново на мястото си и пишете онова, което ви диктувам.
Хенри седна, взе отново перото и написа адреса. Като изпълняваше заповедта на Корвино, той мислеше за последния път, когато бе написал същите думи върху плика на горчивото писмо, изпратено от близката до бащиния му парк кръчма.
Нямаше време да се задълбочава в спомени, тъй като разбойникът гореше от нетърпение да види писмото написано.
— Падре Каро! — беше първото изречение, което той изрече.
Още веднъж „секретарят“ се подвоуми. Той си припомни, че някога доброволно бе пропуснал думата „скъпи“. Трябваше ли днес да си послужи с нея под диктовката на един разбойник?
Подканването беше рязко. Главатарят го повтори, като прибави едно проклятие. Хенри трябваше да се подчини и думите „скъпи татко“ се отрониха от перото му.
— А сега — каза Корвино — продължавайте да превеждате, без да се спирате. Едно ново колебание може да ви струва скъпо.
Тази заплаха бе произнесена с тон, който не допускаше никакви възражения.
И така, Хенри написа писмо със следното съдържание:
„Скъпи татко,
Настоящото писмо има за цел да ви уведоми, че съм пленник в италианските планини, на около осемдесет мили от Рим, близо до неаполитанската граница. Тези, които ме плениха, са безмилостни хора и ще ме убият, ако откупът ми не бъде заплатен. Те чакат вашия отговор и за тая цел ви изпращат един пратеник, за когото моят живот е гаранция, докато той се намира в Англия. Ако вие наредите да го арестуват, или ако по един или друг начин той не може да се върне обратно, те ще си отмъстят на мен, и аз ще бъда подложен на такива страшни мъчения, за които не смея да ви говоря. Откупът ми е определен на тридесет хиляди лири, около пет хиляди лири стерлинги. В замяна на тази сума, била тя в злато или чекове, платими в Рим, те ми обещават свободата. Знам, че това обещание ще бъде удържано, защото тези хора, станали разбойници вследствие на неоснователни гонения от едно деспотично правителство, са честни и почтени. Ако не изпратите парите, скъпи ми татко, мога да ви съобщя със сигурност, че вие не ще видите повече вашия син.“
— Сега подпишете! — каза разбойникът, като видя, че преводът е готов.
Още веднъж Хенри се изправи и изпусна перото.
Той беше написал писмото под диктовка и усилията при превода не му бяха дали достатъчно възможност да обърне внимание на истинския му смисъл.
Сега, когато го караха да сложи подпис под този покорен зов за бащинска милост, когато споменът за гордото писмо, писано по-рано, беше толкова пресен, той почувствува нещо повече от отвращение. Един напълно оправдан срам спираше ръката му.
— Подпишете! — извика разбойникът, като се повдигна от креслото си. — Хайде, подписвайте!
Хенри още се двоумеше.
— Ако не вземете перото и не се подпишете под това писмо, кълна се в Светата Дева — ще се пролее кръв! Бога ми, да бъдеш изигран от един мизерен художник! От един проклет инглезе!
— О, синьор! — извика Попета, която досега не беше изрекла нито дума, — послушайте го, буено кавалиере. Няма нищо лошо в това, което иска от вас съпругът ми. Така постъпва той с всички, които се отдалечават от големия град. Подпишете се, каро мио, и всичко ще свърши добре. Ще бъдете освободен и ще можете да се върнете при приятелите си.
Докато държеше тази кратка реч, Попета стана от канапето, където почиваше, приближили се до младия англичанин и сложи ръка на рамото му.
Начинът, по който произнесе тези думи и изражението, което изведнъж смекчи твърдия блясък на зениците й, изглежда се сториха излишни на нейния съпруг и господар.
Корвино скочи от креслото си, хвана жена си за кръста и я хвърли грубо в един от ъглите на стаята.
— Стой там, мръснице! — извика той. — И не се меси в работи, които не те засягат.
После се обърна към затворника и като извади един пистолет от пояса си, ревна прегракнало:
— Подпишете!
По-дълго упорство би било безумие, нямаше защо да се съмнява в намеренията на разбойника. Шумът от вдигането на спусъка говореше красноречиво за това.
През главата на затворника като светкавица мина мисълта да се хвърли върху противника си и да опита щастието си в пряк двубой.