Найджъл изпи чашата си порто, като се смееше на шегата на баща си и после почна усърдно да дъвче.
Глава XXIV
НЕОЧАКВАНО ПОСЕЩЕНИЕ
Икономът Уилямс и лакеят току що бяха вдигнали приборите от вечерята, когато отекна звънецът, придружен непосредствено от два удара с чукче.
Това чукане не беше никак „нахално“, както би се изразил Уилямс — то бе по-скоро скромно и нерешително, но все пак се чу ясно в трапезарията.
— Кой може да идва толкова късно?… Десет часа! — каза генералът, като хвърли поглед към часовника си.
Нито Найджъл, нито лелята отговориха.
Уилямс бе отворил вратата и разговаряше с някого на прага.
Разговорът траеше по-дълго, отколкото е нужно, ако посетителят бе някой приятел на семейството. Гласът на този, който отговаряше на въпросите на иконома, явно притежаваше странен акцент.
Генералът помисли, че това е може би някой негов стар другар, пристигнал наскоро от Индия и дошъл без да го уведоми предварително с някой вечерен влак. Но той не си спомняше за никой познат, който да говори така английски.
— Кой е, Уилямс? — попита той, когато икономът се появи.
— Не зная, господин генерал. Джентълменът, ако ми е позволено да го нарека така, не иска да каже нито името си, нито да даде визитната си картичка. Настоява, че има да ви направи важно съобщение и че е необходимо да ви види.
— Много странно!… Как изглежда?
— Като чужденец, господин генерал. И бих се заклел, че сигурно не е джентълмен.
— Много странно! — повтори генералът. — Казва, че иска да ме види?
— Само това повтаря, господин генерал. И твърди, че работата е по-важна за вас, отколкото за него. Да го въведа ли, господин генерал, или ще разговаряте на вратата?
— На вратата!? Не, по дяволите! — отвърна живо старият военен. — Няма, разбира се, да изляза, за да направя удоволствие на един чужденец, който не иска да каже името си, нито да даде визитната си картичка… Може би е някой просяк. Кажи му, че не мога да го приема тази вечер. Да дойде сутринта.
— Това му казах вече, господин генерал. Но той настоява да ви види веднага.
— Дявол да го вземе!
— Ако ми е позволено да изразя мнението си, той страшно много прилича на такъв, какъвто благоволихте да предположите, господин генерал.
— Кой може да бъде, Найджъл? — чудеше се бившият офицер, като се обърна към сина си.
— Ни най-малка представа нямам — отговори Найджъл. — Да не би да е случайно онзи драскач Хюлет? Той отговаря отлично на описанието, което Уилямс дава за този нахалник.
— Не, не, господин Найджъл, не е господин Хюлет. Той е още по-грозен, въпреки че прилича на нотариус. Във всеки случай този е чужденец, това мога да потвърдя.
— За Бога! — извика генералът. — Аз не познавам чужденец, който да има работа с мене. Впрочем, трябва да го приема. Какво ще кажеш, синко?
— О! Не може да има нищо лошо в това — отговори Найджъл. — Ще остана с вас и ако стане много досаден. Уилямс и лакеят ще го изхвърлят навън.
— Добре, господин Найджъл, той не е по-висок от вашия лакей. Аз бих могъл да го хвана за панталоните и да го изхвърля на двадесет крачки в ливадата. Не се страхувайте никак за това.
— Хайде! Хайде, Уилямс! — не се стърпя генералът. — Стига празни приказки. Доведи господина.
После, като се обърна към сестра си, прибави:
— Скъпа Нели, ще направите по-добре, ако се качите горе в салона. Найджъл и аз ще ви последваме веднага, щом свършим разговора си с този нечакан гост.
Като прибра плетката си, старата мома излезе от стаята и остави брат си и Найджъл сами.
Глава XXV
НЕЛЮБЕЗЕН ПРИЕМ
Тази толкова странна настойчивост на посетителя силно развълнува стария офицер и сина му. Те чакаха изправени и смълчани.
Навън разговорът бе подновен. После отекнаха отчетливи стъпки по плочките на коридора и вратата се отвори. Уилямс въведе чужденеца и по даден от генерала знак се оттегли.
Едва ли някога в трапезарията на английски селски благородник беше влизал по-странен представител на човешкия род, по-неподходяща личност за тази обстановка.
Както бе казал Уилямс, той не беше по-висок от дребния лакей, макар че изглеждаше на около четиридесет. Цветът на лицето му беше бронзов като на някой циганин, главата му беше обрасла с гъсти черни коси, а очите му искряха като два разпалени въглена.
Острите черти на лицето му издаваха еврейски произход. Дрехите му, с изключение на наметалото, прикрепено на неговите рамене, имаха тази особена кройка, която е характерна за правниците в европейските страни, обитавани от латинската раса, най-вероятно беше адвокат или нотариус.