Така младият англичанин имаше случай да изучава непосредствено, дори без да бъде забелязан, живота на тези хора в постоянен конфликт със закона.
Между тях и главатаря им съществуваше една-единствена незначителна разлика. Според обичая плячката се разделяше по равно. Също и при играта шансовете им бяха еднакви. Корвино се присъединяваше непринудено към хората си, скупчени около туфата и като тях залагаше своите песети на „капо и кроче“.
Неговият авторитет бе необорим само при налагането на наказания. Никой не оспорваше нито пестника, нито тоягата му. И добре правеха, защото тоя вид наказание би бил заместен лесно от удар на кама или куршум.
Предимството на главатаря се състоеше в това, че беше сформирал шайката, но той запазваше достойнствата си само благодарение на това, че беше едновременно най-буйният и най-кръвожадният. Един по-малко смел и по-малко жесток главатар би бил премахнат скоро, както често се случва при разбойници.
Това, което направи много силно впечатление на Хенри, бе типът на жените-разбойнички.
В лагера на Корвино те наброяваха около двадесетина. Отначало Хенри ги бе взел за млади момчета, защото дрехите им се различаваха малко от тия на мъжете и нямаха бради. Като тях те носеха жакети, жилетки и панталони, а освен това много украшения около врата и пръстени на ръцете.
Някои бяха просто обсипани с най-различни скъпоценности, перли, тюркоази, рубини, топази. У други дори блестяха диаманти — плячка, изтръгната от нежните пръсти на не една богата синьорина.
Косите им бяха подстригани късо, като тия на мъжете. Много между тях носеха карабини, а всички — ками и пистолети, така че те се различаваха от другарите си само по закръглените си форми, които впрочем не се срещаха у всички. Не им беше позволено да се бъркат в играта, защото те не участваха в подялбата на парите от откупите. Но те се излагаха на опасностите при грабежите и придружаваха мъжете във всички въоръжени набези.
На връщане в домовете си те сменяха карабината с иглата, но много рядко се залавяха да перат. Това занимание, считано като недостойно за една разбойничка, беше предоставено на жените на селяните. Те бяха причислени към шайката, без да представляват неразделна част от нея и ги наричаха „манутеньоли“, или „помощнички“. Тези жени получаваха за прането необикновено възнаграждение, тъй като за бандата една изпрана риза струваше почти колкото една нова.
Рядко разбойник от шайката на Корвино се решаваше да направи тия прекомерни разноски за поддържане на облеклото. Само онези, които обичаха да бъдат добре облечени, се принуждаваха да вършат това, и то само на някой празник.
Всички тези наблюдения бяха направени от младия англичанин през първите дни на неговото пленничество. От малкото прозорче на килията си той присъстваше на много необикновени сцени и би могъл да види много повече, ако прозорецът беше поставен малко по-ниско. Само някоя особено интересна случка можеше да го изтръгне от леглото му от папратови листа, тъй като бе принуден да гледа привдигнат на пръсти.
Глава XXVIII
ТРЕВОЖНИ НОВИНИ
Изминаха няколко дни, без да настъпи някаква промяна в положението на затворник. Той стигна до заключението, че задържането му не е обикновена шега и че пленничеството му застрашава да трае до безкрайност. Ето защо от този момент трябваше да повярва на историите за разбойниците, чути по време на краткия престой в Рим и на които както повечето свои сънародници трудно би повярвал. Самият той бе жалък пример за тяхната истинност и дори изпитваше чувство на гняв към приятеля си Луиджи, чието препоръчително писмо го бе поставило в толкова трудно положение. Писмото се намираше още у него, тъй като разбойниците се бяха задоволили да му вземат само кесията и скъпоценностите.
Той го извади от джоба си и започна да го препрочита с единствената цел да убие времето. Пасажът, на който отначало не бе обърнал голямо внимание, сега му направи особено впечатление. „Предполагам, пишеше Луиджи, че моята сестра Лучета е станала вече голямо момиче. — Бдете грижовно над нея до моето завръщане. Надявам се, че тогава ще бъда в състояние да ви доведа тук и да ви изтръгна от опасността, от която се страхувахме.“
Когато по време на пътуването си към Вечния град Хенри Хардинг прочете това изречение от писмото, предадено му разпечатано, той не отдаде никакво значение на смисъла му. Сметна, че се отнася само до лошото материално положение на семейството на приятеля си, положение, което младият художник се надяваше рано или късно да подобри благодарение на майсторската си четка. Освен това Бел Менъринг, тази неблагодарница, занимаваше твърде много ума му, за да спира мисълта си върху нещо друго, дори върху сестрата на Луиджи, колкото и да бе пораснала по времето, когато бе писал писмото си.