Тези грижи продължиха през целия ден, а вечерта синьората лично донесе вечерята. Томазо така и не се появи.
Малко след залез слънце една жена влезе в килията. Хенри трепна при тая толкова странна, колкото и неочаквана поява.
Малката стаичка, която му служеше за затвор, се намираше в съседство с едно по-голямо помещение, нещо като склад, където разбойниците оставяха плячката и запасите си.
В това помещение имаше един голям прозорец, през който блестеше луната. Едва когато вратата се отвори благодарение на слабата светлина, осветяваща съседната стая, младият англичанин успя да забележи влизането на нощната си посетителка.
Коя беше тя?
Съмнението му трая само миг. По високия ръст, който се открои на прага, по вида и кройката на дрехите Хенри позна съпругата на главатаря. Беше забелязал, че тя единствена между всички други жени в шайката носи дрехите на своя пол.
Разтревожен от това, че тя се бе вмъкнала така предпазливо в килията му, сякаш се боеше да не би да бъде забелязана или проследена, Хенри се питаше какво ли можеше да иска от него.
Тя беше влязла безшумно в първата стая, после също така тихо открехна и затвори зад себе си междинната врата.
Глава XXXIV
КАРА ПОПЕТА
Затворникът беше скочил на крака и стоеше прав по средата на килията.
— Не се страхувайте, синьор инглезе! — каза странната посетителка с толкова тих глас, че той прозвуча като шепот.
Като каза това, тя се приближи пипнешком в тъмнината и скоро беше толкава близко до него, че затворникът почувствува дъха й до лицето си, докато тя слагаше леко ръката си на рамото му.
— Какво има? — попита той, като изтръпна, но не от страх.
— Не се страхувайте! — повтори галещият глас. — Не ви желая злото… Аз съм само една жена… Попета!… Спомняте ли си за мен?
— Да, синьора. Вие сте съпругата на главатаря Корвино.
— Съпруга!… Ах! Ако бяхте казали робиня, щяхте да бъдете по-близо до истината. Няма значение, синьор! Това никак не ви засяга.
Тежка въздишка съпроводи тези думи.
Пленникът остана мълчалив и зачака. Поставената на рамото му ръка се отпусна при движението, което той направи, когато изненадан се дръпна назад.
— Трябва да сте изненадан, че ме виждате тук — каза Попета с израз и тон на дама от висшето общество. — Според това, което видяхте, вие имате основание да мислите, че сърцето ми е от камък. Имате право да мислите така.
— Не — отвърна пленникът, неспособен да скрие изненадата си, — без съмнение вие сте по-скоро нещастна, отколкото виновна.
— Да, да! — отговори бързо тя, като че ли не искаше да се връща към спомените, които пробуждаха тези думи. — Синьор, аз дойдох тук не за да ви говоря за моето минало… моето минало!… А за вашето бъдеще!
— Моето бъдеще!?
— Да, синьор. То е ужасно.
— А защо? — попита младият англичанин. — Сигурно ще бъда скоро освободен? Какво значение имат за мене няколко дни или няколко седмици пленничество?
— Скъпи синьор, вие много се лъжете. Не говоря за пленничество, въпреки че вие с право можете да сметнете, че вашето е доста тежко. Но какво ще стане с вас, когато той се върне? Вие не познавате неговата грубост, както я познавам аз.
„Странни думи за една жена, която говори за съпруга си!“ — помисли Хенри Хардинг.
— Да, страхувам се — продължи тя — да не би писмото, което писахте, да остане без отговор, искам да кажа, ако не донесе откупа ви. Кажете ми, синьор, какво писахте? Говорете искрено.
— Мислех, че знаете съдържанието му. Нали ми беше продиктувано във ваше присъствие?
— Знам, знам, но само това ли беше?… Видях, че изпитвате отвращение да подпишете. Сигурно сте имал причини за това.
— Разбира се.
— Някои семейни недоразумения, не сте много добре с баща си, нали?
— Нещо подобно — отговори младият англичанин, който не видя никаква причина да скрие истината, когато се намираше толкова далече от родината си.
— Така си и мислех — каза Попета. — И това недоразумение — продължи тя с по-разтревожен глас — може ли да попречи на вашия баща да плати откупа?
— Може би.
— Може би, синьор! Вие гледате много леко на тази работа, както впрочем винаги сте го правил. Вие притежавате изключителна душевна сила, от която човек не може да не се възхити. Това именно ме доведе тук.
Тези думи бяха съпроводени с дълга въздишка, която още повече усили изненадата на затворника.
— Вие не знаете — продължи Попета — каква участ ви очаква, ако откупът не бъде заплатен.
— Каква участ, синьора?
— Ужасна! Ужасна!
— Но как!… Предварително ли е била решена? Обяснете ми, синьора.