Като произнесе тези думи, Корвино се хвърли с един скок върху Попета. Тя нададе вик на уплаха, последван веднага от втори от съвсем друго естество… Остър вик на болка, който постепенно утихна и най-сетне се разтвори в смъртта в момента, когато нещастното същество се отпусна на земята със забита в гърдите кама.
Последва неописуема сцена. Нито една сълза на съжаление, нито един признак на отвращение у тези диваци… Състрадание!… — Някои може би изпитваха такова, но никой не посмя да го изрази.
Колкото до убиеца, той се отправи със спокойни стъпки към своето жилище и се затвори вътре единствено от срам, защото беше неспособен да изпита угризение на съвестта.
Няколко разбойника вдигнаха тялото на жертвата и го погребаха в една близка яма, като преди това разбира се снеха от трупа всичките украшения, откраднати от не едно красиво момиче на Кампаня.
Върнат обратно в килията си, затворникът можа спокойно да размисли върху драмата, на която току що бе станал свидетел. Убийството на нещастната Попета му се видя като предвестник на още по-жестоката участ, която му беше отредена.
Глава XXXVII
ХИРУРГИЧЕСКА ОПЕРАЦИЯ
През следващите три дни в убежището на разбойниците се възцари пълно спокойствие. Обичайната почти непрекъсната глъчка беше заменена от гробната тишина, която обикновено настъпва след някое ужасно събитие.
Според това, което Хенри Хардинг можа да види, главатарят остана в жилището си зад затворените врати, като че ли искаше да накара дори и разбойниците да повярват, че оплаква така хладнокръвно извършеното престъпление.
На четвъртия ден се случи нещо, което възвърна обичайното оживление на шайката.
Сигналът, даден малко преди изгрев слънце от часовоя, извести за приближаването на пратеник и почти веднага след това в лагера се появи същият селянин, който бе натоварен да предаде писмото на Хенри до неговия баща и бе донесъл шестдесетте лири на художника.
Този път той носеше писмо, адресирано до главатаря. То му беше предадено веднага.
Пленникът узна за завръщането на пратеника по оживените разговори, които се водеха отвън. Говореше се за това като за голямо събитие.
Той разбра какво носи пратеникът, когато видя Корвино да влиза в килията му с отворено писмо в ръка.
— И така — изрева разярен главатарят, — бил сте скарани с баща си, синьор инглезе? Е добре! Толкова по-зле за вас. Непослушният син заслужава да бъде наказан. Ако се бяхте държал по-добре, почтеният ви баща сигурно би спасил ушите ви. Сега сте осъден да ги загубите. Но утешете се! Те ще останат в семейството ви. Ще ви ги отрежем най-внимателно и ще ги изпратим на баща ви в един хубав плик. Хайде, момчета, изведете го! Необходима е светлина за такава деликатна операция.
Младият англичанин беше изведен или по-скоро извлечен от килията си. Навън той бе заобиколен от цялата шайка мъже и жени. Колкото до децата — в това общество нямаше такива.
По заповед на главатаря Доги Дик отиде да търси нож. Двама разбойници държаха младежа на колене; трети сне грубо шапката от главата му; четвърти, като отстрани къдриците на хубавата му кестенява коса, откри ушите.
Изглежда че всички се забавляваха от предстоящото кърваво дело, и най-вече жената, която бе причина за смъртта на Попета.
Гняв блестеше в очите на всички. Изменникът хитро бе преувеличил богатството на бащата на затворника и бе накарал другарите си да хранят напразна надежда. И тъй като откупът, на който разчитаха, се беше изплъзнал, справедливо бе пленникът да понесе последиците от това разочарование. Те го обсипваха с обиди и без да изпитват ни най-малко чувство на милост очакваха с дива радост момента на екзекуцията.
Най-сетне ножът блесна и тъкмо щеше да се стовари върху лявото му ухо, когато със свръхчовешко усилие Хенри успя да освободи едната си ръка и да я постави върху застрашеното ухо. Това конвулсивно движение, причинено от ужаса на положението, извършено под напора на инстиктивната чисто физическа подбуда, нямаше да промени нищо и Хенри го знаеше.
И все пак то спаси ушите му.
Корвино, който се намираше близо до него, за да следи подробностите на драмата, нададе вик и заповяда да се спре екзекуцията. Очите му се бяха впили в ръката, с която затворникът бе закрил лявото си ухо или поточно, в кутрето на тази ръка.