Тази духовитост бе приета с общ смях.
— Точно така, ние няма да свършим така скоро с вас — прибави духовитият разбойник. — Но, за да докажем на почтения ви баща, че не сме злопаметни, за да му докажем колко ние, италианците, го превъзхождаме по щедрост, ще му изпратим една телешка глава с кожата, ушите и всички нейни части.
Тези ужасни думи бяха поздравени с единодушни аплодисменти. И всички ками се прибраха в калъфите.
— Сега — заповяда главатарят, като се обърна отново към разбойника, изпълняващ ролята на палач, — отрежи му този пръст. Не е нужно да се реже по-горе от второто кокалче. Режи при ставата и се старай да не повредиш тази толкова красива ръка. Остави й едно крайче, че да запълва пръста на ръкавицата — по този начин никой не ще забележи какво й липсва… Виждате ли, синьор — заключи подигравателно разбойникът, — че не искам да ощетя скъпоценната ви личност, освен с това, което е необходимо за целта ни. Ясно ми е, че се гордеете с нея и като знам какво се случи с Попета, бих бил отчаян, ако ви попречи да имате подобен успех и с прелестната Лучета.
Както обикновено, последната част от изречението бе произнесена от разбойника с тих, почти неразбираем глас.
Той не очакваше отговор. Ето защо младият англичанин не му каза нищо и не оказа също никаква съпротива, когато жестокият палач дръпна ръката му и само с един удар на ножа сръчно преряза кутрето му.
Това беше последното действие от драмата. Пленникът, върнат веднага обратно в тъмната си килия, бе изоставен на самотата и на съзерцанието на ръката си, завинаги лишила тялото му от симетрия.
Глава XXXVIII
ЛОУСЪН И СИН
Въпреки че живееше само на един час път до железницата от Лондон, генералът рядко отиваше в столицата повече от един път в годината. При тези пътувания той имаше повече за цел да посети старите си другари от индийската армия и клуба „Ориентъл“, отколкото да се представи на аристократическия свят.
Той оставаше в хотела близо две седмици, като прекарваше голяма част от времето си по улиците или в клуба и после се прибираше в имението си с достатъчно спомени за останалата част на годината.
Престоят му в града не преминаваше само в разговори със старите другари по оръжие. Една част от престоя си той посвещаваше на управлението на именията си — нещо, което изискваше поне едно посещение при неговия адвокат в Линкълн’с-ин Филдс.
Генералът отиваше в Лондон през сезона, когато там се намираше целият изискан свят и голяма част от селските благородници. Тогава парламентът имаше сесия, концертите бяха в своя разгар и елегантният свят отваряше салоните си.
Но нито едно от тези многобройни развлечения не привличаше стария офицер от индийската армия. Той напускаше жилището си, защото знаеше, че ще намери в Лондон хора като него, които не се срещат там през никое друго годишно време.
Пратеникът с мургавото лице, човекът, който уверяваше, че иде от папския град, се беше появил в Бичууд Парк в началото на този сезон и няколко лена след това генерал Хардинг предприе ежегодното си пътуване до Лондон.
Това посещение нямаше никаква връзка със странното съобщение, направено от едно още по-странно същество, за което генералът си спомняше само поради особено лошото впечатление, което му бе направило. Той се сещаше за него само за да оплаква поведението на сина си или за да си каже, че няма нито дума истина в историята за разбойниците, която му беше разправена.
Той нямаше никаква представа за начина, по който Хенри бе прекарал последните дванадесет месеца, тъй като не бе получавал никакви вести от сина си.
Беше писал веднъж на адвоката си, но единствено за да попита дали бе виждал Хенри.
Бяха му отговорили само, че младият Хардинг се е явил в адвокатската кантора преди около една година. Що се отнася до изплащането на хилядата лири стерлинги, за тях не се споменаваше нищо, тъй като генералът не бе направил и намек за това — дребничкият юрист, свикнал отдавна с практическия лаконизъм, беше сметнал за необходимо да отговори само за това, за което го питаха.
В прощалното си писмо Хенри бе споменал за своето намерение да напусне страната, нещо, което донякъде обясняваше факта, че никой в Лондон не бе чул нищо за него. Впрочем нищо не даваше повод да се мисли, че той не е заминал за Рим или за някой друг град на континента. Генералът си казваше, че това пътуване не би могло да му подейства зле и че по този начин синът му избягва лошите познанства, които би могъл да завърже в Лондон. Дори би бил много доволен да знае, че е в Рим, ако бе узнал за това по друг начин, а не чрез злокобното писмо, чието съдържание е вече известно на читателя. То доказваше, че ако наистина синът му е попаднал в ръцете на разбойници, той сигурно дружи с не по-малко лоши другари.