Глава XLV
РАЗПИТЪТ
Колкото бързи и скрити да бяха погледите, които Хенри и дъщерята на кмета си размениха, капитан Гвардиоли ги забеляза.
Нащрек, след току-що прекъснатия разговор той ги дебнеше. Доказателството за споразумение между двамата млади хора раздразни самолюбието, което беше в основата на характера му и което временният му авторитет позволяваше да прояви.
— Къде намерихте този дрипльо? — попита той подофицера, като посочи с презрителен поглед пленника.
— Открихме го, когато се приближаваше крадешком към селото.
— Крадешком! — извика младият англичанин, като изгледа така подофицера, че той сведе очи… — А моите дрипи — продължи той, като се обърна към офицера, — не ви правят чест. Вие трябва поне да имате скромността да не ме укорявате за тях. Ако вие и вашата славна дружина по-добре бяхте изпълнявали задълженията си, дрехите ми едва ли щяха да бъдат в такова състояние.
— Пет! Пет! — изсъска офицерът. — Позволявате си твърде остър тон, синьор. Задоволявайте се да отговаряте само когато ви питам.
— Имам право да говоря пръв… Защо съм пленник тук?
— Това именно трябва да установим. Имате ли паспорт?
— Странен въпрос, отправен към един човек, който току що се е отскубнал от лапите на разбойниците!
— Как можем да знаем това?
— Сегашното ми положение — каза младежът, — и моят външен вид — прибави той, като хвърли поглед към облеклото си, — са, струва ми се, неоспорими доказателства за истинността на показанията ми. Не ви ли е достатъчно това?… Тогава ще се обърна към госпожицата, която, ако не се лъжа, имах честта да видя вече. Тя сигурно ще си спомни за затворника, който имаше нещастието да й предложи в продължение на няколко часа тъжната гледка, която можа да види от своя балкон.
— Разбира се! Разбира се!… Да, татко, това е той.
— Аз също го потвърждавам, капитан Гвардиоли. Той беше докаран и отведен оттук от Корвино. Това е художникът-англичанин, за когото преди малко говорехме.
— Възможно е — отвърна Гвардиоли, като се усмихна недоверчиво. — Англичанин, художник и пленник на разбойници, това е все едно. Но господинът може да играе и друга роля, която той не възнамерява да съобщи.
— Каква друга роля? — попита Хенри.
— Шпионска.
— Шпионска? — повтори пленникът. — За кого… и защо?
— Ех! Това именно трябва да се разбере — подхвана иронично Гвардиоли, — и аз се нагърбвам с тази работа. Хайде! Признайте истината! Вашата откровеност ще смекчи положението ви, извън това, че може да съкрати пленничеството ви.
— Пленничеството ми!… С какво право ми говорите за пленничество, господине? Аз съм английски поданик — вие, доколкото предполагам, сте офицер от папската гвардия, а не разбойнически капитан… Пазете се! Рискувате много, като се отнасяте зле с мен!
— Каквото и да ми струва това, господине, вие сте мой пленник и ще останете такъв, докато узная причината, която ви е довела по тези места. Вашият разказ е съмнителен. Вие сте се представял като художник?
— И наистина съм такъв — в най-скромния смисъл на думата… Но какво значение има това?
— Има голямо значение. Защо вие, бедният художник, скитате по тези планини? Ако сте английски художник, както казвате, вие сте дошъл в Рим, за да рисувате развалини и скулптури, а не дървета и скали! С каква цел сте тук? Отговорете, синьор!
Младият човек се колебаеше. Трябва ли да каже цялата истина? Дали сега беше моментът!
А защо не? Намираше се отново в задънена улица.
Кой го принуждаваше да продължава доброволно второто си пленничество, след като капитанът изглеждаше твърдо решен да не го освобождава? Една дума би била достатъчна, за да му върне свободата, поне така мислеше той. Защо да не каже тази дума?
— Синьор капитане — каза той, — ако трябва да изпълните вашия дълг, имате на всяка цена нужда да знаете защо съм тук. Аз ще ви осведомя. Може би моят отговор ще изненада малко синьор Франческо Тореани, а също и дъщеря му Лучета.
— Как, синьор инглезе! — провикнаха се едновременно кметът и неговата дъщеря. — Вие знаете нашите имена!
— Да.
— А кой ви ги е казал? — попита бащата.
— Вашият син, синьор Тореани.
— Моят син? Той е в Лондон.
— Именно в този град чух за първи път да се произнасят имената на Франческо Тореани и на дъщеря му Лучета.
— Значи вие познавате Луиджи?
— Толкова добре, колкото може да го познава един човек, който в течение на една година е живял всеки ден с него… който е делил с него стаята му и ателието му… който…